Вероятно всеки е запознат с три от най-катастрофалните ядрени събития на XX в., случили се в два града в Япония и в един в Украйна. Но това, което не е толкова ясно, е защо хората успяват да върнат живота в Хирошима и Нагасаки, но не и в Чернобил.
В началото на август 1945 г., в края на Втората световна война, САЩ взривяват две ядрени бомби (наречени съответно Малчугана и Дебелака) над японските градове Хирошима и Нагасаки в разстояние на три дни. В резултат на въздушната атака загиват между 129 000 и 226 000 души, повечето от които цивилни. Дори тези, които се втурват към града, за да помогнат на пострадалите, биват бързо засегнати от радиацията.
През следващите години много от оцелелите съобщават за случаи на левкемия, както и на други видове рак и тежки здравословни състояния. При бременни жени, изложени на взривовете, се наблюдават значително по-високи нива на спонтанни аборти и детска смъртност. Децата, които все пак оцеляват след раждането, са податливи на увреждания в развитието и интелектуални нарушения.
За разлика от бомбардировките, чернобилската катастрофа е авария, случила се през нощта на 26 април 1986 г., когато реактор на атомната електроцентрала се взривява, изпускайки опасни радионуклиди в атмосферата. Силата на експлозията разпръсква замърсена материя над големи части от Съветския съюз - днешните Беларус, Украйна и Русия и дори над Европа.
Съветското правителство прикрива инцидента за известно време и затова е трудно да се установи колко смъртни случая е причинил той в действителност. По оценки на ООН само 50 души са загинали в пряк резултат от катастрофата, но през 2005 г. се прогнозира, че общо 4000 души все още могат да умрат от дългосрочните последици от излагането на радиация.
Инцидентите могат да се разделят на две групи - две големи експлозии, довели до голям брой жертви за кратък период от време, и една по-малка експлозия с по-малко преки жертви, но със значително по-голямо въздействие върху околната среда.
Основната разлика между тези случаи е в естеството на самите бедствия. Бомбите, хвърлени върху Хирошима и Нагасаки, са взривени далеч над земната повърхност. Това увеличава максимално мощността на взривовете, причинявайки по-големи непосредствени щети, но пък намалява нивата на радиация.
За разлика от това, експлозията в Чернобил, която се случва на нивото на земята, изхвърля над 400 пъти повече радиоактивни материали в атмосферата, както и оставя големи парчета отломки от ядрени отпадъци (части от реактора, замърсени с радиация) в местния район.
Повечето ядрени оръжия и реактори работят с високи концентрации на изотопа уран-235. Този изотоп е горивото за реакторите и материалът, който кара бомбата да избухне. При деленето на атомите на урана се освобождават големи количества енергия. Когато атомът се разцепва, той освобождава и повече неутрони, които от своя страна разцепват още атоми - и така нататък в ядрена верижна реакция.
При ядреното оръжие целта е да се увеличи количеството освободена енергия, като се изразходва възможно най-бързо уранът. Тази реакция не изисква толкова голямо количество от химичния елемент, за да се постигне значителен взрив. Бомбата Малчугана, хвърлена върху Хирошима, съдържа 64 килограма уран, а чистотата му е около 80%.
За разлика от тях, в ядрения реактор се използват контролни пръти, които поглъщат допълнителни неутрони, така че верижната реакция на делене да може да се поддържа с по-нисък интензитет, но за много по-дълго време. Поради това за зареждането на един реактор са необходими значително по-големи количества обогатен уран.
Реакторите генерират и високи нива на странични продукти, които са изключително радиоактивни. Най-вредни от тях са цезият, йодът и графитът (който се използва като модератор в някои ядрени реактори от типа на чернобилския).
И когато ядреното гориво е отработено - вече не генерира енергия - то се заменя и съхранява в реактора, докато не бъде безопасно изхвърлено или рециклирано за по-нататъшна употреба. В случая с Чернобил обаче експлозията изпуска този материал в атмосферата и околната среда. Тези странични продукти имат дълъг период на полуразпад, което означава, че те остават вредни за хората за много по-дълго време, пише IFL Science.
