Побратимяването в Родопите е феномен на историческата връзка между християни и мюсюлмани. Практиката съществува от векове. Тя е запазена в целите Родопи, включително и в източната им част. Позната е и с днес битуващото название „аратлици”. То е популярно както сред  християните, така и сред мюсюлманите. Запазено е сред българите християни, българите изповядващи сунизма и българите  алиани.1

Побратимяването е присъщо за българите от най-дълбока древност.  В Тракия е съхранено в Ямболско,  Хасковско и Бургаско.2  Засвидетелствано е и в Югозападна България.  Една от хипотезите е , че има славянски корени, защото е запазено при почти всички славяни,  населяващи Балканите. 

Обикновено побратимяването на момците при българите християни се извършва на Йорданов или Иванов ден. Тогава то има магнетична сила. В Ямболско,  където езическите традиции са много силни, побратимяването е най-жизнено. Ако желаете дружбата ви да бъде ненарушима стъпвате с десния крак в жарава. Отпивате последователно от една чаша червено вино, символизиращо кръвта. Така ставате побратими до гроб.

Съществуват и „чемшир”-побратими.  Те се събират последователно в домовете си, като започват от най-възрастния. Майка му ги закичва с китки от бръшлян и чемшир, с вързана златна паричка. Тя е привързана с червен конец, носещ здраве. Нарича се: „От тук нататък чемшир-побратими станете!  Да не се карате и лоши думи да не си изричате, да се обичате и уважавате като братя!” 

Николай Вуков отбелязва, че побратимяването в българската традиция е тясно свързано с юначеството. То е често срещано в юнашките песни.3 Едни от централните персонажи са Марко и Муса. Те стават побратими, тръгвайки на печалба.4 

Побратимяването между християнин и мюсюлманин в юнашкия епос има своите прототипи в реалния живот. За такова побратимяване споделят в Кирковско и Неделинско българите с мюсюлманско вероизповедание.5 Родоповедът Стою Шишков описва през тридесетте години на миналия век практиката за побратимяване в смесените християнски и мюсюлмански села: „У българо-мохамеданите тоже се много почита и захранването с първото мляко новородено дете. Роднина или не, дойката, извикана да даде първата млечна храна на новороденото, докато се появи мляко у същата му майка, е вече втора майка на новороденото и последното с детето на дойката стават като братя или като брат и сестра, и през целия си живот едни други се почитат и спомагат в случай на нужди. В смесените села дори българо-мохамеданка, като че ли предпочита българо-християнка да й първа закърми детето и така да се сродят и почитат през живота си една друга като сестри.”6

Стою Шишков пише, че обрядът за побратимяването при момците е един и същ и при християни, и при мюсюлмани. То става при : „двама съвсем далечни, не роднини момъка, па и възрастни мъже. Аресат се, обикнат се, стават побратими-аратлици, както казват още по турски. Нализват си кръв един друг, опасват се с разменени пояси, даряват се един други разни дарения и вече се считат, почитат, родеят се като същи братя, та и децата им се считат и почитат като близки роднини. Същото става и между момичета и жени - посестримят се.”7 Родоповедът изрично подчертава: „Между българо-мохамедани и българо-християни много става такова побратимяване и посестремяване и е имало не само обществено значение, но и икономическо -взаимно се спомагат в тежки преживелици едни други.”8

Сред българите с ислямско вероизповедание побратимяването битува и до днес. При сунитите то е свята традиция. Двамата побратими смесват кръвта си и си разменят по кат дрехи. И двамата са пълнолетни при сродяването. На всеки празник те и семействата им се събират. Това разказва Йордан Александров Димитров от с.Еленка, община Неделино. Димитров посочва, че аратликът му свири и пее и се харесали за побратими. Побратимът има централна роля при сватбите. Канят се на женитбата на децата си и даряват по кат дрехи. Освен своя побратим, Димитров уважава и този на баща си. 

Харатлици се наричат побратимите при българите-алиани. Побратимяването е важен елемент в съществуването на джема (общността). То става при постъпването в него на семейните двойки.9

Д-р Видка Николова търси корените на побратимяването засвидетелствано сред българите още в далечните орфееви мистерии. Тя отбелязва: „Според народните представи Драве юнак служил на бога, в бели дрехи девет години и учил там при Жива юда как се сади и сее, и се връща обратно на земята да си учи юнаците и момите на оран и посев. Орфен юнак носи песента и музиката, чрез нея решава проблемите на земята, свирката му е оръжието.”10

Побратимяването има древни корени в световната цивилизация. В шедьовъра на Древна Месопотамия - „Епосът за Гилгамеш” от II хил. пр.Хр., срещаме за първи път разработена темата за побратимството. Двамата юнаци Гилгамеш и Енкиду се бият с чудовището Хумбаба. Енкиду загива, а Гилгамеш го оплаква: 

„Друже мой скъпи, така те обичам, 

Мой мили Енкиду, така те обичам! 

Делихме поравно нашите мъки, 

Със мене премина изпитните ни тежки!”11

Своя побратим Патрокъл оплаква пред вратите на древна Троя и героят Ахил. Патрокъл загива от ръката на троянеца Хектор, а Ахил поразява смъртоносно убиеца на своя побратим. Приятелството между Ахил и Патрокъл е детайлно описано от Омир в „Илиада”12

В Древна Тракия, дружбата между мъже е характерна за митичния певец Орфей.  Менадите го разкъсват, защото не ги допуска до орфическите мистерии.13 

Побратимяването битува и сред мюсюлманите. Според районния мюфтия на Кърджали Бейхан Мехмед началото поставя Пророкът Мохамед още при Хиджра,  т.е. в 622 г. Според него: „След преселението в Медина, Пратеникът Мохамед побратимява Меканските мюсюлмани (мухаджири) с Мединците (ансар). Мухаджир (араб) е  човек, които прави преселение, енсар (араб) е този, който помага (б.а.). Мухаджирите предложили на  енсарите да изберат от техните  къщи и жени. Енсарите отговорили: „Посочете ни само пътя към пазара”.

Районният мюфтия Бейхан Мехмед споделя, че сред турците- сунити в Кърджали се ползва терминът „аттик” –ахиретлик, т.е. брат за отвъдното.   

Общественикът Садула Хаджиев разказва, че побратимяването сред турците сунити в Кърджали се извършва в детска възраст. Както при българите християни и българите мюсюлмани в Родопите и при тях става смесване на кръв. Садула Хаджиев остава без баща на година и половина. Баба му избрала побратим. Тя извършила и обреда по побратимяването. Както повелява традицията аратлиците били неразделни. Добри били и отношенията между семействата им. Побратимите никога не са се карали. За съжаление аратликът на Хаджиев си отишъл рано от този свят. 

Побратимството битува и при турците алевити. При тях то е същността на цялостния им светоглед. Братството е в основата на алевизма. Побратимяването е ключов обред, споделя бившият народен представител Мустафа Ахмед.

Влезлият в братството (тарикат) става дервиш и получава свещена шапка „тадж” (пер. корона). Братята помежду си се наричат „джанлар” (тур. живите), „кардеш” (тур. брат). Отношенията помежду им са братски и равноправни. В братството не се делят на бедни и богати, мъже и жени. Помежду им няма разногласия. Това пише в изповедта си алианинът Мухаррем Алиосман. Книгата му „Вяра и фолклор на турците алеви-къзълбаши от Източните Родопи” е прецизен разказ отвътре за затворената общност на братството. Мухарем Алиосман е категоричен, че  отношенията между братята се основават на любовта, взаимопомощта и човечността. Ако някой член от братството съгреши, бива наказан.14

Според проф. Любомир Миков алианите по българските земи извеждат побратимяването още от Пророка Мохамед и неговия зет Хазрети (ар. Свети) Али. Разказва се следния сюжет: „Мохамед хванал Али за дясната ръка и го накарал да се качи с него на един минбер. Там Мохамед развързал пояса си и притиснал Али към гърдите си, прегръщайки го. Двамата се облекли в една риза, така че да изглеждат като едно тяло с две глави. След поредица от обредни действия Пророкът казал: „Моята кръв е твоя кръв, моят ум е твоят ум, моята душа е твоя душа”. Мохамед казал още: „О Али, ти си мой брат, както Моисей беше брат на Арон”. Според алианите по този начин Пророкът Мохамед провъзгласил Хазрети за свой приемник.15

Побратимяването сред алианите в Югоизточна България става при влизането на младите съпружески двойки в джема, наричан тук „гьол”. Ритуалите са два. Първият е самото побратимяване, а вторият включването в гьола. По принцип на сбирките на джема се включват само съпружески двойки. 

Младоженците обявяват преди влизането в джема брачната двойка с която искат да се побратимят. Това става в дома на „деде”-то - главата на общността. Церемонията по побратимяването завършва с вечеря. След приключване на церемонията новоприетата в джема съпружеска двойка се обръща към побратимите си с названията „баба” (баща) и „ана” (майка).

Побратимените двойки при алианите-казълбаши (бобаи) и бекташи в Югоизточна България се наричат с названието „мусахиблер”, което значи побратими.16

Подобно на християните и при алианите на почит са светците. Те са юнаци водили „газавата” (свещената война за вяра б.а.). Такъв е Отман-баба, чието теке е до с.Тракиец, Хасковско.17 Запазени са предания за това, че алевитските светци-юнаци си партнират по двойки в градежа на своите обители. Така си подават теслата Отман-баба и Хасан-баба. И двамата са бобаи. Хасан-баба гради своето теке при с.Бащино, Кърджалийско.18

Побратимяването в Източните Родопи е поредната брънка в общата ни история. Близостта на обредите навява мисълта за сложни етно-демографски процеси, довели до съхраняването на древни традиции и тяхното обогатяване. Побратимяването е съставна част от комшулука в Източните Родопи. 

Георги Кулов

Цитирана литература: 

1. Кулов Г., Хора на истинат, Габрово, 2016 г., с.197 

2. Кулов Г., цит.съч., с.197 

3. Вуков Н., Родствени отношения в българския юнашки епос, С., 2008 г., с.142-144 

4. Вуков,Н., цит.съч., с.142 

5. Кулов Г., цит.съч., с.197 

6. ШишковСт., Българомохамеданите. Помаци, Пловдив,1936 г., с.101-102 

7. Шишков Ст., цит.съч., с.101 

8. пак.там. 

9. Кулов Г., цит.съч., с.197 

10. Николова В., Поради тракийския орфизъм,С., 1999 г., с.112 

11. На небето и земята. Шумерска и акадска поезия, С., 1986 г., с. 

320 

12. Мифы народов мира, т.I, Москва, 1980 г., с.137-140 

13.Тракийски легенди, С., 1981 г., с.51-76 

14. Алиосман М., Вяра и фолклор на турците алевии-казълбаши от Източните Родопи, С., 2017 г., с.111 

15. Миков Л., Суфизъм,архитектура и изкуство на турците в България, т.2, С., 2013 г., с.166-175 

16. Миков Л., цит.съч., с,166-175 

17. Карамихова М., Приказка за Осман-баба, С., 2002 г.  

18. Кулов Г., цит.съч., с.160-164