Историята е като по учебник.

16-годишно момиче, системно неглижирано от родителите си, става тежко бреме за всеки, който я срещне. Невъзпитана е, агресивна, груба, проституира... сякаш извадена от казана на дявола и хвърлена, за да трови животи.

Тя е архитипът на провинциалната звезда от А до Я. Познаваме я, отвращавала ни е, а може и да сме изяли някой друг шамар от нея в училище.

Някога хрумвало ли ви е обаче, че това, в случая момиче, е способно да раздвижи нещо хубаво в душата ви? Да ви възвиси, да обогати представите ви за живота?

И може би и да ѝ съчувствате?

Иска се чутовен талант, емпатия и нежност, за да извадиш подобна персона от блатото на стереотипите и етикетите, така че всички да я видим като човек. И не само - да я видим като човек с мечти, покълнали в условия на нищета.

С последния си филм "Диада" Яна Титова успява да вдигне завесите и да оголи невинния характер на онези момичета, за които като пораснат си шушукаме, че са парцали.

Фокусът на филма е 16-годишната Дида (Маргарита Стойкова). Ученичка в гимназията, която жадува да замине за Америка при майка си и да учи рисуване. Колко силно копнее да напусне родния си град, го знаят само зрителите.

За обкръжението си Дида е далеч от представата за младо дете с потенциал. Тя е бомба със закъснител за по-слабите от нея, кошче избиване на комплекси за по-силните. Но най-вече - тя е модел на скотската среда, в която живее.

Бедността в дома на Дида не е от типа капризничене, при което тийнейджърката се смята за материално ощетена от съдбата, понеже няма последния iPhone. При Дида бедността е от вида, при който се чувстваш брутално унизен от бита си.

Баща ѝ е битов алкохолик с хоби да се окепазява пред медиите, а след това се хвали пред приятелите си по чашка как националните телевизии го излъчват по-често от Бойко Борисов.

Майката на Дида е от родителите, които ту ги има, ту ги няма. Включва се от време на време в Skype, за да излее една кофа с обещания пред възприемчивата си дъщеря, колкото да насочва разговора към "хубавите работи", а след това изчезва.

В живота на главната героиня съществено звено е и училището с неговите пъстри кириакстефчоци, хумбертхумбертовци и wannabe плеймейтки. Йерархията в него дублира хранителната верига - по-силният поглъща по-слабия.

Така че тези, които не мачкат Дида психически, са мачкани от самата нея.

"Диада" започва с лъча надежда, че героинята ще изплува над материално и морално сметище, но сцена след сцена проблясъкът за хепиенд изгасва.

Яна Титова е подходила като художник към историята. Рисува това, което вижда, без да остави и петънце от личната си етична оценка или чувство за справедливост. Съществуването на Дида се подрежда пред очите неподправено, действително, осезаемо истински.

Режисьорката е ням свидетел, хроникьор на събитията, който документира, без да намесва мнението си за тях. Сякаш "Диада" не е филм, а журналистически репортаж, излъчващ на живо от мястото на мизерията.

Титова не се е поддала на изкушението да окомплектова героинята си в познатите сюжетни линии, така че да влезе в удобните за публиката рамки на жертвата или на насилника.

Дида чудовищно добре се въплъщава и в двете роли, което я прави реален, пулсиращ човек, а не карикатура на някаква далечна идея.

Така трябва да си служи с фабулата всеки артист.

Избягвайки проповядването на морал и насочването на публиката си към "верните решения". Имахме нужда от български истории в натурален вид, така че сами да преценяваме какво е можело да се направи.

Малките интертекстуални подсказки в хода на филма са страхотна кукичка, за която да се хванете в търсенето на обяснение. Върху блузата на Дида например пише Amore, което е скрита препратка към най-сериозния ѝ житейски дефицит.

С методична повтаряемост виждаме и как камерата се движи ведно с погледа на героинята, фиксирайки се върху отделни фрагменти от ежедневието ѝ. Негласно ни се нашепва, че Дида е изключително наблюдателна.

Тоест, желанието ѝ да рисува не е просто някаква детинска приумица, а истинска дарба, която търси поле за изява.

Бижу във филма е и младата Маргарита Стойкова, която влиза с цялата си душа и сърце в образа на Дида. Напълно размива границата между себе си и персонажа, успявайки да събуди вълнение и импулс за действие в публиката.

Импулс, който рядко се поражда спрямо героите, излезли от клоаката.

В началото на текста ви излъгах за едно нещо - има малка искрица надежда в "Диада", не всичко е изгубено. На една от сцените героинята изписва датата върху рисунката си и тя е 2011 г. - съвременните времена.

Събитията не се развиват някъде там в социалистическото минало, което е бита карта и за него нищо не може да се направи. Действието е сега, в този момент. Ако искате щастлив финал, имате свободата да го напишете.

"Диада" е пробата в епруветка от терена, а решението какво ще правим с нея, е оставено на нас.