Един от участниците в този сезон в „Гласът на България“ - Константин Кацаров, изнесе доста нелицеприятни факти от кухнята на риалитото. Оказва се, че да пееш на български е почти невъзможно, а не всичко казано в ефир е истина. Ето неговият разказ, публикуван в социалните мрежи, без редакторска намеса.

„Тихо… Пиша този текст, защото не умея да губя! Така е!
 
Не мога да допусна да загубя доверието, което истината ми е гласувала. Трябва да го оправдая. Жертвите, които ще дам са косвени. Те не са важни.

Ако сега премълча или прикрия фактите, значи съм станал съюзник на лъжата. Няма как да стане.

Някои от вас ще са напълно прави и с основание, презрително ще отсекат, че поводът ми да редя думи в момента е незначителен, дребнав, несериозен.

Незначителна е обаче и нечия чужда смърт. Чужда загуба. Чуждо унижение. Чужд компромис със съвестта. Нечие чуждо страдание. Сборът от всяко едно безразличие е равен на това дали една маса от хора са общество или сбирщина. Лъжата е тумор. Не бъде ли диагностициран навреме, последствията са фатални.

Днес издигам на пиедестал истината. Чистата, неподправена и директна правда, до която да ти е драго да си легнеш след душ. Изкъпах се и много ми се спи…

Започвам:

Първата ми среща с екипа на „Гласът на България“ се състоя в един столичен хотел. За прослушването трябваше да подготвя две песни. Една на български език и една на английски. Не се съобразих с условието. Пея само на български. Исках брат ми Момчил да бъде щастлив и се отзовах на молбата му да участвам във формата, но имам задължение и към собствената си чистоплътност. Недолюбвам масовата истерия по пеенето на английски. Направо ми е противна. В България дори и тези групи и изпълнители, които пеят на български е модерно да изписват имената си на латиница. Вярват, че така някой по-лесно ще ги забележи.

Едно момиче се беше притеснило и аз му помогнах като влязох преди него. Всъщност се оказах първият участник минал през интервюто. Помолих организаторите да ме приемат рано, защото същия ден с операта бяхме в НДК с „Исус Христос суперзвезда“. Там текстът ми е на английски…
Поканиха ме в стаята и запях. Комисията срещу мен беше мила. Приключих с едното изпълнение и получих сигнал да започна другото. Онова – на английски. Първото беше на български език. Отвърнах им, че и в двете песни текстът е на кирилица. Контрираха ме, че ще бъда безинтересен участник, ако пея само на родния си език. Казах им, че участието ми при тях не е на всяка цена.

Все пак изслушаха фрагменти от втората ми българска песен. Сетне се сбогувахме.

Мина известно време. Получих обаждане от предаването и започнахме да си говорим чрез видеовръзка. Обясниха ми, че изборът им е бил много труден и се е случил в последния момент. Не с мнозинство. Главният проблем идвал от претенциите ми да бъда езиково неразнообразен. Въпреки това искали да участвам във формата. Благодарих им. Дори се зарадвах. Момчил щеше да бъде щастлив.

До мен стигна изчерпателен мейл от екипа на „Гласът на България“. В него имаше списък с песни. Трябваше да си избера някои от тях и да върна в друго писмо имената им. Ако пък между редовете на техния каталог не намерех своите фаворити, предлагаха да създам свой списък. Направих второто. На последно място сложих песента „Черната овца“. За цвят. На първите позиции бяха „Високо“ на ФСБ, „Безсъние“ на Чочо от Тангра, „Не умирай“ на Щурците, Диана Експрес, „Светът е за двама“ на Орлин Горанов и така нататък. До десет.

Обади ми се дама от екипа на „Гласът на България“ и сподели, че са се спрели на последния ми избор – „Черната овца“. Казах и, че не искам да пея тази песен. Отвърна ми, че я има в списъка ми. Беше права. Моя грешка. Поясних ѝ, че е на последно място. Попитах я за другите ми избори. Какво става с титулярите? Нямали права за тези песни. Помоли да ѝ изпратя други предложения.

Предоставих няколко списъка с по десет песни. В рамките на един ден. Всички ми бяха отказани. Не разполагаха с правата им. Предложиха ми да пея на английски. Щяло да е лесно. Защо? Все пак  е „Гласът на България“. В който права за български песни трудно се намират…
Взех да се чудя дали изобщо да продължавам с агонията. Ще се съглася да изпея последния си избор, а после…

Прегледах техния списък. Онзи – от мейла. Песните на български. Направих го и избрах. Обадих се и споделих. Отказаха ми и тях. Нямали правата. Нали списъкът е ваш, защо? Защото той бил с изтекъл срок. Бил за предната година. Защо ми пращате нещо с изтекъл срок на годност? Не получих отговор…

Разбрахме се да се видим в София и там с вокалните педагози да вземем съвместно окончателно решение. Вече съм в родното си село. Нови Хан. Разговарям с вокалните педагози. Преди това изпуших една зелена ябълка, защото на среща винаги отивам по-рано. Стана ми неудобно от моите претенции да пея на български. На път съм да се съглася да изпълня „Черната овца“. Нямат против да променя аранжимента. Изпявам им как искам да звучи. Приемат офертата и аз съм леко въодушевен…

Първият кръг мина. На хората май им хареса изпълнението...

Изпращам нов списък с песни. На български. Питат ме дали ще пея на английски. Казвам им, че имам заболяване на мозъка и не мога да уча чужди езици. Отхвърлят моите нови няколко редици с български песни. Нямат правата. Вече стават около стотина. В „Гласът на България“ е трудно да се намерят права за българските песни. На английските са в изобилие. Само, че на американски е лесно, а аз искам да ми е трудно…

В една делнична вечер телефонът ми звъни. Търсят ме от формата. Решили са да пея „Кучето от крайния квартал“. Е, не! Защо поет с китара?! Казват, че ще обсъдим притесненията ми в София.

В Нови Хан не обсъждаме нищо. Дават ми текста и ме карат да пея Васко Кръпката. Мен и момчето, с което ще излизам на „дуел“. Александър. Правим го. Почвам да се чувствам неловко. Черна овца, куче от краен квартал, а накрая ще е луда жаба…

Хванах се на хорото и излязох във втори кръг. Пирова победа. Вече всичко започна да ми се изяснява. Отпадна едно от най-гласовитите момчета в нашата група. Сашо. Вярвах, че ще ни спасят и двамата. Струваше ми се логично, понеже сме с най-висок зрителски вот сред изпълнителите в отбора ни.

Лечев си скри в ръкава двама трудно забележими, които свирят на китари. Няма да ме бъде дълго. Просто не съм атрактивен с този български. Така да бъде. Дано поне напусна с чест.

Нещата се повтарят. Нови списъци и нови откази. И за тях нямат права. Накрая ми изравят „Рок в минало време“. Не я искам. Категорично. Дори не съм  я слушал цялата. Да, но била хубава. Пейте си я вие! Отново ме викат в София, за да се разберем. Преди това склонявам да изпея „Плача под дъжда“ на Уайтснейк. Компромис, след който сам да напусна шоуто. Обещават да помислят.

Този път наистина съм в София. В кабинета на едната вокална педагожка. Тя ми показва диск на най-добрата българска певица. Странно. Как се изчислява коя е най-добрата?!? Това не ми прави добро впечатление. Как ще преподаваш на някой, като вече си го осъдил, че има по-добър от него…

Започва да ми обяснява, че тя и екипът на предаването са ми избрали точно тази песен на Щурците - „Рок в минало време“. Нямало възможност за реформи. Предлагам ѝ да изпея избора си на английски. Не ставало. Настоявам да изпълня „Не умирай“ на Щурците. Само с глас и гайда. Да ми дадат „Грами“ и сам да си тръгна. Пеци Гюзелев лично ми я подари. Ще се чуя с Валди Тотев и ще се разберем за правата. Отвръща ми, че тази песен не е известна. Ти сериозна ли си?! В същото време, едно от протежетата на Лечев ще свири на китара песен от последния албум на американска група, която тя самата не си я знае. Имам компромисен вариант. „Земя на слепци“ на Ахат. Не искат! Ясно…

Решавам да не плача като момиче, а да изпея този речитатив и да си ходя. То мачът е свирен. Просто не знам с кой ще си мерим песните. Убеден съм, че ще бъде жена. Поне да променя малко аранжимента ги моля. И това не дават. Вече не може. Направили компромис с „Черната овца“. Но за останалите изпълнители не е проблем...

Започва трети кръг. Изумен съм! Участниците гледаме телевизия в едно помещение и ни викат един по един на сцената. Вече знам, че съм Нострадамус. Ще пея срещу жена. Кирил Маричков срещу Уитни Хюстън. Мъдро! Аранжиментът ѝ е удобно пипнат. Така е редно. При нея явно се е получило.

Обаче...
Значи…
Чувам водещия да казва, че в този кръг участниците сами са избрали своите песни. Потвърждават го и менторите. На мен ми призлява! Ядосвам се! Това е нагло! Нищо не съм избирал! Мога да се закълна! А те ще се закълнат ли, че аз сам си посочих песен на пеещ басист?!
Всичко бих преглътнал, но не и лъжата. Аз сбъркан ли съм та да дойда във вокално състезание с песни на Маричков и Кръпката!?!
Отпаднах…
Каква изненада…

В крайна сметка, към живите концерти отиват четири човека от нашия отбор. „Двамата китаристи“ на Лечев и две жени. До този момент те изпяха общо дванадесет песни. Само една от тях беше на български. Значи единадесет към едно в полза на неграмотността…

Някои ще кажат, че не умея да губя. И ще са прави. В музикален план няма какво да ми се сбъдва. Не пея, а пиша. Не правя кариера с музика. Нищо, че ме изкараха охранител и не спряха да говорят за Ренегат, която болшинството от хората не я знаят. Думите за книгите ми ги изрязаха от видеото. Сценарият е по-важен от истината…

Това предаване се издържа благодарение на хора като мен. И то се храни добре. Аз дойдох в него, не за да забогатея или за да стана известен, а за да се забавлявам и направя брат си щастлив. Похарчих време и средства и в замяна поисках единствено уважение. За благодарност – получих манипулации и откровена измама, равносилни на гавра….

Пред цяла България обявиха, че съм глупак, който си е избрал сам песен, която дори не е слушал!

Няма да коментирам натискането на бутони с крака. Та нали копчето олицетворява участника?! Значи ти го настъпваш с мръсната си обувка като фас. Къде са го гледали това нашите „звезди“? В другите формати подобна екстравагантност не съм забелязал. А там треньорите са от лъв нагоре. Пренебрегвам и това, че един от менторите ни защити правото на една безличност да кара автомобил пияна…

В „България търси гласа на Америка“ нямат права за българските песни. Достъпът до английските е в изобилие.

Това са причините хората да шушукат, че всичко е нагласено, по сценарий и да таят в себе си неприязън и подозрения.

Вероятно ще стигнем и до косвените жертви. Нека. Предпочитам да правя любов с истината, отколкото да ме изнасилва лъжата…
После се чудим, защо не можем да настигнем останалия цивилизован свят. Защото те ходят на краката си, а ние вървим на главите си.

Послепис:

За капак, ме поканиха да участвам в концерт. Точно след финала на „Гласът на България“. Още същата вечер. На сцената ще се качим тридесет певци от предаването. Избраните…

Направили го и миналата година. Било фурор. Добре. Разговарям с някакво екзалтирано момиче. Член на организационния екип. Не го познавам. Доста говори, но аз съм Старото куче от Нови Хан. Тя ми прилича на посредствен търговец на валута пред „Магурата“. Опитва се да ме надъха да участвам. Изтъква идеалистични подбуди. Казва ми, че нямат спонсори и разчитат на вход. Интересът бил голям.
Значи посетителите ще си платят, за да ни видят…

Това променя нещата!

Лъвският пай щял да го прибере кръчмата. Защо? Нали ще е пълно и ще спечелят от консумация? Ми така се правело. После по веригата всеки щял да вземе по нещо. Стигаме до певците. За тях едва ли щяло да остане нещо. Нито за хонорар, нито за пътни, нито за хотел…

Аха…

Разбирам. Всички ще облажат, но тези, заради които ще се случи концертът – нищо. Казвам ѝ, че няма да участвам. Тя отново многословно почва да ме успива, че идеята е важна. Щели да ми ръкопляскат триста човека…

Детето вероятно си мисли, че разговаря с някой непълнолетен свой връстник. Всяка година ми ръкопляскат хиляди, така че не страдам от дефицит на аплодисменти. Предлагам ѝ да махнат входа и всички замесени в спектакъла да участваме в него по идеалистични подбуди. Искам хората да ни се радват без да плащат. Не можело. Само певците от „Гласът на България“ трябвало да сме идеалисти.

Във формата бях идеалист и им помогнах да изкарат малко пари. Вече не съм на тази вълна. Искам да се разгранича от предаването. Казвам ѝ да изтрие името ми от списъка в събитието. С това приключваме.

Не става въпрос за пари, а за чест!

Омръзна ми да гледам как хитрите се възползват от труда на талантливите…"