нес отбелязваме Деня за почит на жертвите на комунистическия режим. На тази дата през 1945 година т. нар. Народен съд осъжда на смърт регенти, депутати, министри, офицери и общественици, а присъдите са изпълнени същия ден.
Народният съд е извънреден съд, действал в Царство България в периода от декември 1944 до април 1945 година като фактически орган на левия революционен терор. Създаден е с наредба-закон на правителството на Кимон Георгиев - това става в противоречие с Търновската конституция, която кабинетът претендира, че ще възстанови, и легализира започналото с Деветосептемврийския преврат масово политическо насилие в страната.
Официално така нареченият Народен съд е създаден, за да произнесе присъди над управлявалите страната от 1 януари 1941-ва до 9 септември 1944 г., довели страната до участието ѝ във Втората световна война на страната на Тристранния пакт. Заедно с тази цел обаче се преследва узаконяването на извършените вече убийства след окупацията от страна на Червената армия, както и неутрализирането на политическия и интелектуалния елит на България и ликвидирането на неблагонадеждни евентуални политически противници на режима, установен след окупацията и преврата.
Дори обикновената статитистика показва колко е бил абсурден този съд. Народният съд е издал 2619 смъртни присъди. За сравнение процесът в Нюрнберг срещу най-висшите нацисти е издал 12 смъртни присъди. В подобен трибунал за Далечния изток смъртните присъди са седем.
Ликвидирането на българския елит обаче не се изчерпва с т.нар. Народен съд. Веднага след 9 септември 1944 г. в цялата страна са избити около 30 000 души. От тях около 18 000 са с висше образование и около 8 хил. със средно. В онези времена дори средното образование е било не чак толкова често срещано, да не говорим за висшето.
Тези 30 хиляди са основно интелектуалци, духовници, учители, държавни служители, офицери, полицаи, общественици, индустриалци, търговци, лекари.
След промените през 1989 г. реално реабилитация за тези жертви нямаше. Беше приет закон за обявяването на комунистическия режим за престъпен, който обаче си остана по-скоро на хартия. До лустрация, каквато имаше в други държави в Източна Европа, у нас така и не се стигна.
Едва в края на миналата година бе премахнат Паметникът на Съветската армия, по-известен като МОЧА (Монумент на окупационната Червена армия). Тепърва се водят дебати за премахването на други подобни паметници в други градове, като например този на Альоша в Пловдив.
Конференцията в Ялта
Особено интересен е межднародният контекст, в който се изпълняват присъдите на т.нар. Народен съд. Само три дни след зловещия 1 февруари 1945 г. започва конференцията в Ялта. В нея участват ръководителите на трите основни държави от антихитлеристката коалиция по време на Втората световна война – САЩ, Великобритания и СССР. Тя се провежда от 4 до 11 февруари 1945 г., като заседанията се водят в двореца Ливадия, близо до Ялта (на Кримския полуостров).
В конференцията участват президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт, премиерът на Великобритания Уинстън Чърчил и председателят на Съвета на народните комисари на СССР Йосиф Сталин. Освен тях присъстващи са и министрите на външните работи, както и висши военни от трите страни.
Основната цел на конференцията е да бъде дискутиран въпросът за възстановяването и преустройството на държавите в пометената от войната Европа.
През 1943 г. Рузвелт заявява:
"Просто имам предчувствието, че Сталин не е такъв човек и си мисля, че ако му дам всичко, което мога, и не искам нищо в замяна, той няма да се опита да анексира нищо и ще работи с мен за един демократичен и мирен свят".
В Ялта Рузвелт в общи линии се придържа към това си мнение.
Тримата големи се договорят, че във всички освободени европейски страни и доскорошни сателити на Оста трябва да се проведат свободни избори и редът да бъде възстановен. За тази цел те обещават да спомогнат за възстановяването на окупираните страни чрез процеси, които ще им позволят да създадат демократични институции по техен избор. Това е принцип от Атлантическата харта – правото на всички хора да избират формата на правителството, което ги управлява.
Декларацията по този въпрос обаче не описва механизмите за това как да бъдат приложени заложените в нея принципи на действие. Според споразумението подписалите го трябва да се консултират помежду си за мерките, необходими за споделяне на взаимните отговорности, описани в тази декларация. По време на ялтенските дискусии, външният министър на СССР Вячеслав Молотов прокарва формулировка, която отслабва възможността за принудително прилагане на описаното в декларацията.
Въпреки подозренията към Сталин, дори Чърчил вярвал, че той може да спази думата си що се отнася до Полша. Въпросът за Полша е един от основните на конференцията. Там Сталин създава впечатлението, че в тази държава ще има свободни избори.
След края на Втората световна война обаче в Полша е установено комунистическо правителство. Повечето поляци са разочаровани от своите доскорошни съюзници. Множество полски войници отказват да се завърнат в родината си заради съветските репресии над полски граждани между 1939 и 1946 г. и провелите се екзекуции на прозападно ориентирани поляци.
Западните сили скоро осъзнават, че Сталин няма да спази обещанията си за свободни избори в Полша. Когато след Ялта Чърчил получава много критики в Лондон относно зверствата, извършени в Полша от съветски войски, британският премиер пише писмо на Рузвелт по повод цялата ситуация с депортирането и ликвидирането на опозиционно настроени поляци, извършвани от съветските сили.
Рузвелт обаче запазва своята увереност в Сталин. На 1 март американският президент убеждава Конгреса, че се е върнал от Ялта с убеждението как е дадено началото на пътя към един мирен свят. На 21 март американският посланик в СССР Авърел Хариман информира Рузвелт, че Щатите трябва да осъзнаят, че "съветската програма е основана на тоталитаризма, погазването на личностната свобода и демокрацията, каквато я познаваме".
Два дни по-късно Рузвелт признава, че мнението му за Сталин е било прекалено оптимистично и че "Aвърел е прав".
След конференцията в Ялта, в Москва, когато съветският външен министър Вячеслав Молотов изказва притесненията си, че Ялтенското споразумение може да възпрепятства изпълнението на плановете на Сталин, самият Сталин отвръща:
"Няма значение. Ще го направим по нашия начин по-късно".
Съветският съюз вече е анексирал няколко окупирани страни, превръщайки ги в съветски социалистически републики. Други държави в Източна Европа се превръщат в контролирани от СССР сателитни държави.
Накратко - докато в България прислугата на Сталин избиваше представителите на опозицията, в Ялта западните сили - по една или друга причина - вярваха на Сталин, че той ще установи демокрация в Източна Европа. Подобна наивност Западът прояви и по отношение на Владимир Путин и се осъзна чак когато той нападна Украйна.
В крайна сметка Полша - държавата, заради която започна Втората световна война - остана в съветската сфера на влияние. Там остана и България.
