В борбата си за власт политиците се опитват да вкарват аудиторията в заблуждение с обещания, компромати и непозволени средства, но това може да стане само ако медиите са им съучастници. Какво е нужно, за да не се случи?

Предизборната кампания в България тече вече с пълна пара, независимо че още не е официално обявена с присъщите ѝ там плакати и билбордове, телевизионни обръщения, хроники и дебати. Те и без това отдавна нямат почти никакво значение за вота. Може би с изключение на дебатите, но само ако участват партийните лидери, които обикновено ги избягват, тъй като си знаят, че много по-лесно ще сгафят, отколкото да блеснат в тях.

Въпреки неефективността им, политиците обаче продължават упорито да влагат средства в платените форми на агитация, за да си осигурят място и комфорт в безплатните, където медията има някаква свобода кого да покани и как да се държи с него. В резултат и тези - журналистически по функцията си - формати са политически превзети и малко могат да помогнат на информирания избор на гражданите. Платежоспособните кандидати са се научили да звънят по телефоните на медийните шефове, да се сърдят и заплашват, докато цялата журналистиката в предизборната кампания заприлича на пиар.

Предизборните „черни лебеди"

Така че все повече реално влияние върху вота има не регламентираната кампания, а предизборните „черни лебеди“ – трудни за прогнозиране събития, които предизвикват последствия веднага, но едва по-късно намират своите логични обяснения. Христоматиен пример за такива у нас са фабрикуването на партийна книжка на Стефан Софиянски (1995) или Костинбродската афера (2013). Те „по правило“ са дискредитиращи, което води до нарастващата роля в създаването им на службите и прокуратурата с техните възможности за заплитането на уличаващи сюжети. А и взаимните обвинения на политиците бързо напускат политическата сфера и стават съставомерни и то за престъпления в особено големи размери, като корупция за стотици милиони или поддържането на контрабандни канали. По тази линия отношенията между настоящите политически противници – ПП/ДБ и ГЕРБ/СДС (със специалното участие на ДПС), са напрегнати, както никога досега, защото ДБ и ПП се бяха заели да „изчегъртат“ ГЕРБ, именно заради корупционни практики по високите етажи на властта (ПП дори направиха неуспешен опит да арестуват лидера им).

Фигурата на властта в държавата отпреди година обаче беше не само напрегната ос, а и не по-малко напрегнат триъгълник. На третия му връх уверено стоеше президентът Румен Радев, чиито геополитически позиции за първи път от 1990-те години насам можеха да поставят в риск евроатлантическия курс на страната. Това сближи другите два върха на триъгълника и накара ПП/ДБ да превключат от криминална на политическа скорост във формата на „сглобка 1“ – за разочарование на част от електората им, склонна да вижда само вътрешни, но не и външни врагове на родната демокрация.

Какви сметки си направиха в ГЕРБ и ДПС

И тогава неизвестно откъде долетя първият „черен лебед“ за сезона – убийството на Мартин Божанов-Нотариуса. То освети прецизно организирана корупционна схема в съдебната система, пресичаща се с друга – на Пепи Еврото и „Осемте джуджета“. Тяхното разследване имаше потенциал да стигне до високопоставените им бенефициенти, включително и в политиката. И тъй като това са сюжети от времето на ГЕРБ, те даваха аргументи на ПП/ДБ да искат ускоряване на съдебната реформа не само „на книга“, но и „на живо“, така че да „падат глави“ по подобие на румънския опит. Тук вероятно се корени една от причините да не се състои „сглобка 2“ и ГЕРБ/СДС и ДПС да предпочетат извънредни избори, за да постигнат нова конфигурация на властта или поне влиянието в нея на ПП/ДБ да бъде силно ограничено. А и ИТН сякаш вече загряват на резервната скамейка.

Както можеше да се предположи, „черните лебеди“, с които започна предизборната кампания, трябваше да „отвърнат на удара“ и да нанесат репетиционни щети на ПП/ДБ. Темата за корупцията беше подсилена с темата за контрабандата и изведнъж публичното пространство се напълни с пудели и пачки, скъпи часовници, тайни срещи, защитени свидетели, показни арести, заели мястото на Нотариуса и Еврото. Нотариуса и Еврото вече са само спомен. А най-добрият начин да спреш да говориш за вътрешния министър е да започнеш да говориш за външния. Та чак на служебния министър-председател му се наложи да приеме и този пост.

Разбира се, извън политическата употреба на следствени материали, изваждането им заради нея наяве, може в последна сметка и да е в полза на правосъдието. Стига обвиненията да не са скалъпени и да има пропорционалност между вина и санкция. А иначе преследването на някого, с цел да го обявиш обвързан с политическия ти противник и така да го уязвиш, е престъпление против човечността.

Задачата на медиите

В кампания с „черни лебеди“ задачата на медиите става много по-сложна, защото вече съвсем не е достатъчно да задават „симетрични“ въпроси на кандидатите и да ги следят да спазват полагащото им се време. Няма общи правила – журналистът трябва да решава по съвест и „в крачка“, но все пак са възможни някои предварителни защити на професионалната част.

1. Медиите да не са „пощенски кутии“, което значи, че трябва да проверяват достоверността на твърденията, независимо че идват от партии и политици (в предизборна кампания те не са достатъчно достоверен източник). Ако това става в жив ефир, да задават допълнителни въпроси на събеседника си, докато стане ясно какви са основанията за твърдението му.

2. Да изключат социалните мрежи като източник на информация, а ако тя идва оттам, задължително да бъде потвърдена и от втори източник.

3. Да спазват презумпцията за невиновност и да не допускат медията да бъде използвана за произнасяне на присъди, включително и под формата на намеци и инсинуации.

4. Във въпросите и коментарите си журналистите да разделят политическите и криминалните сюжети и да не позволяват едните да подменят другите. Да изискват същото и от събеседниците си.

5. Да канят независими (а не предложени и свързани с политически щабове) експерти в сферата на престъпността и сигурността, които на разбираем език да изграждат фактологичната картина на криминалните сюжети и да посочват дефицитите в нея.

6. Да реагират остро на реч на омразата и на присъщите ѝ етикети, дори когато тя е насочена срещу политически противник.

7. Да не губят времето на аудиторията с ниско информационни, но цветисти фрази, подхвърлени от политиците.

8. Да организират изпреварващи журналистически разследвания за купуването или подмяната на гласове, което си личи при значително разминаване между екзитпола и крайния резултат.

Предизборните кампании са тест не само за политиците, но и за медиите и даже за тях той е по-отговорен. Защото политиците в борбата за власт опитват да вкарват аудиторията в заблуждение с обещания, компромати и пр., но това може да стане само ако медиите са им съучастници.