Красимира Хубинова е учителят с най-дълъг стаж в СУ „Проф.д-р Асен Златаров“, гр. Първомай. Отдавна се е превърнала в един от любимите учители по български език и литература на десетки ученици.  Неотдавна  навърши 60 години и това стана повод за поздрави и равносметка. Няколко дни по-късно тя се съгласи да сподели мислите и чувствата, които са я вълнували в този момент.

Теодора Кирякова: На 20 си мислим, че имаме много време за грешки и поправки, на 50 разбираме, че бъдещето ни е по-кратко от миналото. А какво се случва на 60?

Красимира Хубинова: Връщам се назад в годините – към моите 20, и  бих казала, че младият човек дори не мисли, че има време за грешки, защото за него времето е нещо безкрайно и необятно, светът е пред него и го очаква, откриват се нови хоризонти; двайсетгодишният човек е зареден с ентусиазъм, с очаквания, той прави своите избори, воден от чувствата, от желанията, за него грешките и поправките са нещо абстрактно, нещо „по принцип“. На 50 наистина осъзнаваш, че бъдещето е по-кратко от миналото, че отбелязваш „половинвековен“ юбилей, което на пръв поглед звучи стряскащо, но това пък ти помага да стъпиш по-здраво на земята и да преосмислиш приоритетите си. А на 60...  На 60 идва удовлетворението от това, което си постигнал, защото наистина е дошло времето за равносметка. Това, че си здрав, че си отгледал децата си като стойностни хора, че си заслужил уважението и обичта на толкова много ученици, родители, че  си отсял истинските от фалшивите приятели, че си запазил достойнството си... Много са нещата, за които трябва да благодариш, когато си на 60. Затова и този юбилей е толкова специален за мен и аз го посрещнах не с тъга, не със съжаление, а с радост от постигнатото в живота ми.

Т.К.:  Кой (какво) е смисълът на живота Ви?

К.Х.: В духа на шегата ще кажа, че няма да се съизмервам с древните филосфи, които цял живот са разсъждавали за смисъла на живота и едва ли са откривали истинския отговор на този въпрос. Смисълът на моя живот  са децата ми, вече и техните деца, смисълът на живота ми е в това да се чувствам щастлива от малките неща, които ме заобикалят, от малките радости, които ми носят удовлетворение, от работата ми, която не приемам просто като работа, а като част от самата мен, като възмжност да общувам с млади хора и да се развивам като личност.

Т.К.: Получихте много поздравления от ученици, колеги и приятели. Кое пожелание Ви впечатли най-много?

К.Х.:  Поздравленията, които получих на този ден, бяха наистина толкова много и толкова зареждащи с положителна енергия. Беше наистина вълнуващо. Не мога да определя едно или няколко, които ме впечатлиха най-много. По-скоро бих казала какво ме впечатли най-силно в поздравленията от толкова много и различни хора – пожеланията да продължавам да бъда усмихната, лъчезарна, позитивна, вдъхновяваща. За мен това означава, че по пътя си съм постигнала много като човек.

Т.К.: Вие сте доайен на училище „Златаров“. Имате най-дълъг стаж в него. Кой Ви посочи пътя към учителското място? Защо избрахте българския език и литературата?

• Думата „доайен“ звучи много сериозно, ако наистина се възприемаш като такъв. За мен много пъти става повод да се шегувам с по-младите колеги. Казвам им, че когато навремето Вазов се разхождал с кученцето си по централните софийски улици, хората  се обръщали с думите: „Минава 50-годишната история на литературата“, а за мен ще казват: „Минава 50-годишната история на „Златаров“ и заявявам, че искам паметник в двора на училището или пък, че след пенсионирането си мога да напиша мемоари „Из дневника на един учител и класен ръководител пожизнено“. Това, разбира се, в кръга на шегата. Но да – от първия си работен ден съм в това училище, дори не мога да си се представя на друго място, както не мога да си представя, че бих работила и нещо друго. Даже не си и спомням и кога съм започнала да си мисля, че ще стана учителка. Като че ли винаги съм искала да бъда точно това. Аз имах много добри учители, може би съм искала да следвам техния пример. И когато след завършване на гимназията трябваше да кандидатствам, изобщо не се колебах. Макар че родителите ми бяха против,  аз отстоях позицията си и не съжалявам и до днес. Обичам учениците, у които винаги търся доброто и които винаги възприемам като свои деца. Обичам литературата – научила съм се да чета на 5-годишна възраст, сама си четях  приказки, после дойде любовта към „голямата“ литература, която ме пренасяше в други светове. В „Проф. д-р Асен Златаров“ започнах работа веднага след завършването на Пловдивския университет. Беше обявено място за млад специалист – тогава приемът беше много по-различен от днешния, и така прескочих цялата сложна процедура по назначаването с кръгове, точки, класиране... Просто шанс – явно е било за добро.

Т.К.:  Помните ли първите си стъпки?

К.Х.: Първите ми стъпки... Те бяха в далечната 1986 година, но помня колко се вълнувах. Трябваше да влизам в 8. клас – големи паралелки, трудна възраст и тогава, и сега. А в университета никой не те учи как да се държиш с учениците. Това трябва да го усетиш. Много е трудно да намериш баланса, да се държиш с тях и приятелски, и да не преминаваш границата. Още повече, когато си много млад. Спомням как са се опитвали да ме провокират, да „пробват“ как ще реагирам в една или друга ситуация.Сега често разказвам на по-младите си колеги различни случки и се смеем. Първите си стъпки свързвам и с това, че трябваше да се изправя пред предизвикателства, които  последваха и през годините по-нататък. Програмата беше нова, трябваше да се изнасят открити уроци пред колегите и директорите от цялата община – сега вече тази практика не съществува, но тогава беше така. Естествено, че притеснението беше голямо, но затова казах и по-горе - когато си на двайсет и няколко, нещата не изглеждат толкова страшни, не мислиш за грешки, тръгваш с идеята, че всичко знаеш и всичко можеш. Как съм се изправяла пред 30-40 души с опит, в присъствието и на инспекторите по БЕЛ, не знам... Но това беше „бойната ми закалка“ още в началото и досега – винаги с новото напред.

Т.Х.:  Кой е най-мъдрият съвет, който Ви е дал колега?

• Имах щастието да работа с много добри колеги – от първия ден, в който започнах. В училище бяха всички мои преподаватели, които ме приеха сърдечно, с желанието да ми помагат, да ми съдействат, ако има проблем. С колегите по български език и литература връзката беше още по-близка – с някои от тях създадохме приятелства и извън училище, които пазим и до днес. Така че за съвети не мога да кажа, по-скоро разговори, споделяне на опит, обмяна на идеи...

Т.К.: Какво е чувството да влезеш в своята гимназия вече като учител?

К.Х.: Мисля, че донякъде отговорих вече на този въпрос – много е вълнуващо. На първо място, заставаш от другата страна на катедрата и ти си този, от когото зависи какво ще се случва в часа ти. Отговорно е. Трудно е. Общо взето в представите на хората работата на учителя е да влезе в часа, да си „изпее“ урока; учениците ще слушат внимателно, ще изпълняват всичко, което им се каже... Това е много далече от истината. Много пъти нещата не тръгват в реда, който си планирал, трябва да реагираш адекватно, да импровизираш, да влизаш в роля, ако трябва, да подхождаш със смях или разбиране, дори да се самоиронизираш. Работиш с живи хора, с деца. Но пък това е и едно от  хубавите неща в тази професия. Никога не е скучно.

•  А да посрещнеш бивши ученици като настоящи колеги?
• Много от моите по-млади колеги са мои ученици – някои вече са натрупали опит, други тепърва „прохождат“. Но се радвам за тях – особено на успехите им, на това, че търсят и намират верния път.

Т.К.: Какъв съвет ще им дадете?

К.Х.: Съвети не обичам да давам – само ако някой поиска. По-скоро споделям опита си, разказвам как съм реагирала или бих реагирала в дадена ситуация. Казвам им, че винаги има изход от всяка ситуация, че няма как учениците да знаят повече от тях, че каквото и да се случи, винаги има разрешение на проблема...  Не  искам да звуча назидателно - младите хора не обичат поучителния тон. По-скоро искам да знаят,  че в крайна сметка учителят е този, който определя правилата. А такива трябва да има – за да успееш в нашата професия.

Т.К.: През всички тези години регистрирате ли промяна в образованието или в отношението на учениците към знанието?

К.Х.: Не само аз – всички ние регистрираме промените в образованието. И за съжаление, те невинаги са в посока на по-добро. Но случващото се в училище е отражение на случващото се в обществото ни като цяло. Липсата на ценности, преобърнатите представи за морал, равнодушието, безхаберието... Това са язви на съвременния свят, които няма как да не рефлектират върху децата. Непрекъснатите реформи в образованието пък създават напрежение, демотивират, залита се в крайности в стремежа да следваме нечий модел. Преди няколко години имах възможността да участвам в работна среща в МОН за обсъждане на новите учебни програми по български език и литература в гимназиалния етап. Бяхме около 30 души от цяла България, от различни по вид училища. Споделихме, изразихме мнение по проекта, който обаче беше утвърден и „ходенето по мъките“ продължава. А отношението на учениците към образованието ще се промени, когато се промени самото образование, когато знанието не е просто самоцел, а потребност, средство да се справяш с реалния живот. Към това съм се стремила самата аз през всичките тези години – искам учениците ми да не следват клишета, шаблони, да не зубрят определения, да не наизустяват факти, а да бъдат хора, които мислят, хора, които могат да изразяват мнения и оценки, да отстояват позиции чрез фактите, които научават.

Т.К.:  Песимист или оптимист сте за бъдещето?

К.Х.: По-скоро – реалист, особено когато си на 60. По принцип съм позитивен човек и ми се иска да вярвам, че нещата ще тръгнат към по-добро. Зависи от самите нас.