Сега е моментът пътниците, на които иначе не им пука, че не се движат, наистина да се организират и да побутнат тоя безнадежден влак, наречен „българска демокрация“.

Да. Помислете малко - наистина няма добри в този наш филм. Нещо като вариант на „Добри момчета“ на Скорсезе или „Двама мъже в града“ на Жозе Джовани. С тази разлика, че вътрешният suspension of disbelief - т.е.  потискането на чувството, че това, което гледате, е невъзможно в живия живот - на нашата политическа ситуация не произвежда нищо освен негласуващи инертни наблюдатели от всички стратификационни етажи.  

Те, българската политическа класа, всички станаха лоши, макар и по различни причини, но циничното и някак вече непоносимото е, че дори не им минава през ум да ползват друг театрален или кино-похват – примерно падането на „четвъртата стена“, в която актьор „излиза“ от пиесата  и говори директно на публиката, в добре преценен пристъп на (политически) натурализъм.  

Затова стигнахме и до истински цугцванг, в който наблюдаваме трагедия на чувстващите и комедия на мислещите.

Можем да му викаме и „театър на сенките“, ако искате - въпреки че дълбоко се съмнявам в културната подготовка на сегашната политическа класа, а именно – истински познания по shadow puppetry, т.е. прожектиране на кукленски силуети върху осветен екран. Те по-скоро го карат на първично вътрешно чувство, съчетано с определени стародавни практики тип „кой е нашият еди-къде си“, „който ще ни накупи гласове“, „да го д***т бедните“..

И сега въпросът пак е гласуваме ли за малкото, свили ли сме се до партийните ядра, може ли гласувал за една партия да избере друга, след като всички „играчи“,  начело с президента Радев, видимият отвсякъде Пеевски и животински инстинктивно снишеният Борисов, вкупом направиха така, че да няма избор?

Какво да очакваме от поредната кампания?

С други думи, политическите приказки тип „ама избирателят“ вече отдавна дрънчат на най-кухото възможно. Не, едната трета от българските избиратели не са ви подредили никъде, освен там, където ви е мястото - никъде. Още повече, че още от юли по места се знае кой, къде и за колко ще купува гласове. Цената пада, защото все пак са седми избори, търговците се съобразяват, вече е под 150 лева.

Т.е. те, в различните им там итерации, всъщност са едно и също, обикновени политически далавераджии. Да, пак ще има леко драматични заявления и безсмислени билборди, пак ще има „ние ви предлагаме“, но вече сякаш всички играчи просто минават през очакваните квази-ритуални движения“. Едните в кампания, другите - в Шопенхауерово състояние на липса на интерес и тих гняв срещу цялата система.

Добри тук няма

Обаче мои приятели (и у нас, и в чужбина) нямат реален избор и не спира да им пука: те хем знаят за Колумбовото яйце, хем не могат да съзрат истинско решение. Всички, които имаме достатъчно информация за тази страна и какво се случва, добре знаем всичко – властта оттук нататък, отчасти като досега, ще се разпределя по три вектора: Пеевски, Борисов и Радев. Ерго, няма и няма и да има опит за „разведряване“ нито в съдебната система, нито в която и да е друга.  

Всеки там, който е някой, е някой, който зависи от Някой. Или, по-лошо, от Някой друг.  

И това е вид изнасилване на евентуалната система за справедливост, както я разбират например в скандинавските страни. Тази вечна политическа намеса в съдебната власт означава само едно - поредна наша политическа трагикомедия, дори вече не от порядъка на „Троил и Кресида“.

Самата трета власт е разделена, както се говори, на нещо като 80 на 20% в полза на едрия схемаджия, чието име не споменаваме. Защото в самата система не се влиза чрез правен идеализъм, а през определени брокери. Аз самият, като юрист от СУ, им съчувствам, почват ги от малки, без значение прокурори или съдии, условието за пълзене нагоре в системата, че и държавното обвинение, и противостоянието му са в някакъв смисъл „регулирани“. И смазващото е, че там често някои уж последни внезапно стават първи, ако слугуват на Пеевски и Борисов чрез техните проксита. И в културен смисъл има подобно развитие - когнитивно предизвиканият от Варна, за когото предупреждавах още преди 6 години, днес съставя вид проскрипции на учители. Или „черен списък“ (между другото този термин е измислен от един нелош английски драматург веднага след Шекспир, позабравения Филип Масенджър).  

Можем ли да подкрепим тези, които ни водят напред?

Какъв е излазът? Бърз без съмнение няма. То е като големия въпрос на Освалд Шпенглер в „Прусачество или социализъм“, макар и в друг контекст: най-общо, можем ли като общество да подкрепим тези, които ни тикат напред, или изоставаме в културен и всякакъв смисъл от историята?

Струва ми се, че при нас имаме „заболяване“ и общо забавяне  на мисловността, но в нашия своеобразен „ноар“ „демократичните сили“ също са виновни. Понякога в тези последни 4 години бяха чисти глупаци, понякога си оправят личното, понякога са непоносими в аматьорщината си, понякога ти идва да удушиш пиарите им. И само понякога - като по Марина Цветаева, „бих искала очи да спра вдън огледалото“ - ни припомнят защо се борим.

Да и да: борбата е за мъчително извоювани свободи, особено от младите градски хора, и всичко това си струва една много важна битка от страна на политическото им представителство. Сто пъти вече съм казвал, че с точно тия лидери на демократичното няма да стане, но – както казват Тейлър Суифт и Освалд Шпенглер – това е единственият ни шанс. Малък, нищожен, но все пак шанс.

Не го пропилявайте, няма да има друг.  

Крайно време е пътниците да побутнат и този влак

Макар че знам, че ще го пропилеете. И окончателно ще живеете под държавно-политически-олигархичен чехъл.

Дали някога ще направим разликата между идеала - Дулсинея дел Тобосо, прекрасната измислена - и реалността - селянката Алдонса Лоренсо, за която Санчо предупреждава?

Дали чрез отвратеността и негласуването ще препотвърдим още един вече олигархичен (след няколко лични правителства) и опасен в амбициите си играч, любител на „сталинската“ твърда ръка?

Сега е моментът пътниците, на които иначе не им пука, че не се движат, наистина да се организират и да побутнат тоя безнадежден влак, наречен „българска либерална демокрация“.