За суицидния край на 51-ото Народно събрание вина ще носят почти всички, като най-голяма ще е вината на най-голямата политическа сила. Да припомним и библейската фраза: „Всички съгрешихме и вкупом непотребни станахме“.

Изправени сме пред безпрецедентния проблем не дали новият парламент в България може да роди управление, а дали може изобщо да заработи. Блокажът опира до конституционна криза да не може дори да се насрочат нови избори, защото няма как да се извърти парламентарната рулетка с мандатите за кабинет, понеже не може да се избере председател на Народното събрание и то да се конституира, дори само за да се самоприключи.

Парализата е резултат от непосилен любовен политически четириъгълник, при който втората политическа сила иска гаранции от първата да се откачи от четвъртата, а първата тласка втората към връзка с третата: ПП-ДБ налага на ГЕРБ санитарен кордон срещу кръвосмешение с ДПС-Ново начало, а ГЕРБ иска да хване ПП-ДБ в изневяра с „Възраждане“, за да скрие собственото си греховно обричане. Иначе казано, за ГЕРБ е срамно да е с ДПС-Ново начало, а и само с него няма мнозинство. За ПП-ДБ е срамно да е с „Възраждане“, но без нея няма алтернативно мнозинство.

Коя партия ще мигне първа

При това партньорско надлъгване между първата и втората сила, които не се искат, но трябва да се вземат, е важно коя ще мигне първа. В невъзможност да прекрати инцеста си с Делян Пеевски, Бойко Борисов две седмици тупа топката, за да уличи ПП-ДБ във фалшива ревност. А ПП-ДБ, надянала примката на санитарния кордон, чакаше Борисов като победител да направи първата стъпка и да я покани на ново сватбено хоро.

Но както обикновено, пръв мигна съпредседателят на ПП Асен Василев, който каза, че той лично няма желание да управлява с ГЕРБ. Това даде повод на ГЕРБ в понеделник да втвърди курса – Рая Назарян остава кандидат за парламентарен председател, Бойко Борисов остава кандидат за премиер, а лидерски разговори с ПП-ДБ няма да има извън тези условия, пък и изобщо, защото лидерите му са твърде много и искат да издевателстват над автохтонния вожд на победителите.

Борисов дочака своя малък повод да откаже да поведе танца – личното мнение на Василев, че не го ще. Макар че Василев, пак с „лично“ лидерско мнение, извадено пред скоби на мнението на цялата коалиция, беше казал още преди сглобката – никога с ГЕРБ или с мандат на ГЕРБ, а малко преди разтурянето ѝ обяви Мария Габриел за красиво лице на мафията. И тази му неприкосновена фриволност в режим на неспирен рецидив пред камерите отдавна не изглежда толкова невинна за мнозина от коалицията, които чинно стоят зад скобите ѝ.

Едните – крачка назад, останалите – на място

Все пак ПП-ДБ решиха да отстъпят крачка назад в името на парламентаризма и да оттеглят своя кандидат за председател Андрей Цеков, като обявиха, че ще подкрепят за технически председател най-възрастния депутат, кандидата на ИТН Силви Кирилов. ГЕРБ обаче не се отказва от Назарян, което означава, че Кирилов може да бъде избран само с решаващите гласове на „Възраждане“, стига освен ИТН, и БСП да склонят и се откажат от своята Наталия Киселова. Което е и целта на Борисов – да разобличи демократите евроатлантици, че този път са пристанали на „Възраждане“. За да избегнат този капан, от „Да, България“ веднага обявиха позиция, че няма да участват в мнозинство за избор на председател, което зависи от „Възраждане“. Добре че и самата „Възраждане“ не се отказа от своя кандидат Петър Петров, че иначе току виж коалицията ПП-ДБ се разцепила, но все пак не е ясно какво ще се случи в последния момент в пленарната зала.

Заложници на стратегията „председателят значи мнозинство“

В битката за парламентарния председател първата и втората политическа сила залагаха изцяло на стратегията, че изборът му означава управленско мнозинство и стигнаха до нулев резултат. ГЕРБ искаше с избора на свой кандидат да постигне мнозинство, което да скрие разграничението от Пеевски, който формално да не влиза в него. ПП-ДБ пък искаха с избора на председател да се гарантира, че Пеевски не е скрит зад това мнозинство, но при липсата на ГЕРБ в него това означаваше мнозинство с „Възраждане“.

А понеже и двете страни са в дълбоко недоверие, че ще бъдат партньори в едно управление, стратегиите им за мнозинства около председателя всъщност представляваха димни завеси за това кой ще е виновен да няма управление. Докато нормалният парламентаризъм изисква председателят на парламента да е само част от цялостна договорка за управленско мнозинство или поне да не е пречка още на старта, докато текат опити за конструирането му – тогава е без значение дали той ще е от първата сила, от най-малката, най-възрастният или дори избран чрез жребий.
В капана на собствените конституционни промени

Сега обаче сме изправени и пред дълбок институционален проблем, за което пряка отговорност носят същите тези политически сили, които гласуваха промените в конституцията. Според измененията, първо, парламентът трябва да работи и при насрочени избори и служебно правителство. Дори да се стигне до сезиране на Конституционния съд и той да каже, че и без да бъде избран парламентарен председател, парламентарната рулетка може да се завърти, парламентът трябва да заработи, а това не може да стане без председател. Второ, председателят на Народното събрание е сред потенциалните служебни премиери. А т.нар. Домова книга сега е напълно изпразнена: отпадна възможността управителят и подуправителите на БНБ да бъдат номинирани, омбудсман и зам.-омбудсман няма, председателят на Сметната палата Димитър Главчев е нежелан от всички за трети път да поеме поста, заместничката му Горица Грънчарова-Кожарева вече бе отхвърлена от президента заради нежеланието ѝ да се освободи от вътрешния министър Калин Стоянов, остана единствено другият зам.-председател на Палатата Тошко Тодоров, който пък отказа преди Грънчарова.

За суицидния край на 51-ото Народно събрание вина ще носят почти всички съучастници в него, като най-голяма ще е вината на най-голямата политическа сила. По-големият въпрос е, колко ли по-зле може да бъде следващият парламент. Или ще дойде времето за сбъдването на библейската фраза, изречена от един парламентарен председател отпреди близо три десетилетия в изблик на откровение за пребоядисалите се реформатори след 1989 г.: „Всички съгрешихме и вкупом непотребни станахме“.