Не може качеството на обучението да зависи от това дали детето учи в центъра на София или в другия край на България

„Образованието или служи за поддържане на съществуващия ред, или става инструмент на свободата.“ (Пауло Фрейре)

Вече почти десетилетие Европа работи за постигане на интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж. И въпреки че за постигането му са включени на практика всички ресурси, е повече от очевидно, че интелигентният растеж има водеща роля, а образованието и науката са категорично и безусловно свързани с този него. Необходимостта от качествено образование, доколко то е такова у нас и какво може и трябва да се промени, за да бъде неизменна част от действителния преход към конкурентна икономика е важен въпрос.

Някои казват, че са важни първите седем години, други – че началното образование е определящ фактор за развитието на децата. Много малко хора се замислят върху значимостта на средното образование като цяло, защото то осигурява първия широк път за развитие на всеки млад човек. То дава не само диплома за завършеност в процеса по придобиване на набор от знания, но и набор от умения и компетентности, необходими на всеки човек за успешната му личностна и професионална реализация, с които да осигури собствения си живот, а също така и за формиране на активната му гражданска позиция. Затова съвсем отговорно можем да кажем, че средното образование е най-важният етап в цялата образователна верига.

Дали го харесваме или не, дали откриваме проблеми или считаме, че всичко в системата на средното образование е решено правилно, именно средното образование е необходимото и много често напълно достатъчно условие човек да работи и по този начин да осигурява своето и на семейството си благосъстояние.

И все пак ни се иска то да бъде по-добре подредено, по-добре осигурено, с по-високо качество и да дава много изходни възможности на всеки, получил диплом при завършването му.

Факторите, от които зависи средното образование, разбира се, са много. На първо място това са учителите. Независимо от налагащото се мнение, че децата (учениците) са в центъра на образователната ни система, според мен учителите и учениците поделят това централно място и няма нужда да се опитваме да ги разделим. Учителството е базата и силата на образованието, придава му цвят и други измерения. То стои между законодателството, между учебните планове и програми, между излишествата и дефицитите и осигурява средата за развитие на учениците. С риск понякога да бъде недоразбрано и недооценено. И тук трябва да говорим за качество на подготовката, за качество на квалификациите, за кариерно развитие, за подкрепа на различните видове власти, за мониторинг и контрол в работата, за взаимодействие с родителската общност, но преди всичко – за отговорността към младата генерация на страната ни.

Няма как да не свържем качеството на подготовката на учителите с качеството на висшето образование – това просто е задължително. Качеството на квалификациите отнасяме не само към висшето образование, но една съществена част от учителите казват, че придобиването на професионално-квалификационни степени означава само и единствено пари. Кариерното развитие на учителите е регулирано със Закона за предучилищното и училищното образование, а заплащането през последните години вече не е основният проблем на системата, което като че ли не промени отношението на обществото към учителите, както и отношението на институциите към определяне на задълженията на учителите и силното бюрократизиране на системата.

Онлайн образованието можем да определи като всеобща достъпност, но равен достъп до качествено образование е съвсем друго. Разделенията в системата са достатъчно по вид и брой – на регионален признак, на районен признак, както и на признак качество, което се подсилва от предизвикателствата и на самото законодателство. Например, въвеждането на „иновативни“ училища, с което като че ли заменихме негласното разделяне на училищата на „елитни“ и „неелитни“ с класифицирането им като „иновативни“ и „неиновативни“. И друг път сме поставяли този въпрос, защото в една високотехнологична среда, за каквато говорим в условията на втората декада на 21-ви век, би трябвало всички училища да бъдат иновативни и каквото е качеството на обучението в центъра на София такова да бъде и във всяка друга точка на страната. Това разделение е предизвикателство към трите групи, свързани с училището – ученици, учители и родители.

Не акцентирам, макар да е много важен, върху въпроса с училищата, в които се обучават предимно деца, за които българският език не е майчин.

Въвеждането на проектния принцип на работа в училище е също важна предпоставка за качество, конкурентост, иновативност, но би трябвало да бъде достатъчно добре регулирана и синхронизирана, за да не създава проблеми, а да провокира едно благородно съревнование за постигане на резултати. Наличните над 20 национални програми, по които училищата могат да кандидатстват за допълнително финансиране, превръщат учителите в „ловци“ на повиквания за проекти. Но как да съчетаят задълженията си в учебния процес, задълженията си по изпити, външни оценявания, квесторски и други административни задължения... Да не говорим, че провокират прилагането на други практики, чрез които могат да се изработват и печелят проекти...

Почти отсъстващо от средното образование е професионалното ориентиране и подготовка за личностно развитие. Центровете за личностно развитие работят слабо в тази посока. Те се занимават с извънучилищни дейности и задачи, които им се възлагат в зависимост от програмите на общините. Добре организираният проект за създаване на кариерни центрове в общините вече е забравен, а профилираните за работа в тях колеги вече са разпръснати в различни посоки. Безспорен факт е, че професионалното ориентиране е ключ към доброто личностно развитие и може би тогава няма да се говори за това, че около 50% от започналите студенти не завършват съответните университети.

Още повече, че ранното професионално ориентиране би било изключително полезно при големия процент преждевременно напускащи училище и наличието на една голяма група деца (ученици, млади хора), които не продължават в средно образование. Какво се случва с тях? – нито завършена (по-често) образователна степен, нито някакъв занаят...

Колкото и да се стремим да обявим резултатите от ПИЗА за положителни за страната, това видимо не е успокоително.. Българските ученици са под критичния праг за четивна грамотност, което почти половината. Въпреки опитите да докажем колко са добри резултатите от Националното външно оценяване, то те определено също пишат недобра оценка на системата.

В дефицит е обучението за критично мислене, за формиране на умения за справяне с проблеми, по-пълна социална ангажираност.

Учебни програми, учебници – честата смяна на програмите, скандални изменения, конфликти между автори – всичко това се отразява негативно не само на образователния процес. Всичко това формира антисоциални настроения у младите, често отказ от ангажираност, а „Фейк“ моделите все по-лесно завладяват младото съзнание. А всъщност младият човек няма и как да се ориентира в подобни ситуации, което означава, че сме го загубили за каузата „образование“ – той не вярва на образованието.

Учебниците – много пъти сме писали за това, че дават сложна, тежко възприемана информация, често – трудно възпроизвеждана от самите ученици. Честата им смяна не позволява изграждането на систематичност, която е задължителна за образованието във всяка наука. Само един пример: „Морската вода е солена, защото в нея е разтворено голямо количество готварска сол“... колко ли други нелепости има в учебниците?!

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ