Изселниците ни в Турция съпреживяват завръщането на цар Самуил у дома.Те са горди с постигнатия от страната ни дипломатически пробив.Приветстват тържественото полагане на тлените останки в църквата „Света София „в столицата.Изразител на тяхното мнение е видния общественик и председател на влиятелната изселническа организация „Бултурк“ със седалище в Истанбул Рафет Улутюрк.Ето какво написа той специално за Кърджали бг вести:

ЦАР САМУИЛ СЕ ЗАВРЪЩА У ДОМА

След повече от хилядолетие един владетел отново поема към българската земя Има събития, които не могат да бъдат измерени само с политически мандати, дипломатически протоколи или новинарски заглавия. Те принадлежат на историята. Завръщането в България на тленните останки на цар Самуил е именно такова събитие. На 3 октомври 2026 г. в Музея на византийската култура в Солун Гърция официално ще предаде на българската държава останките, идентифицирани като тези на цар Самуил. След това те ще бъдат пренесени в София и положени в специален саркофаг в църквата „Света София“. Това е финалът на усилия, продължили повече от шест десетилетия след откриването на останките през 1965 г. при археологическите разкопки на проф. Николаос Муцопулос в базиликата „Св. Ахилий“ на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. Но зад тези няколко изречения стои много повече. Стоят памет, държавност, историческо достойнство и един въпрос: Как един народ се отнася към собствената си история?

САМУИЛ НЕ Е САМО ИМЕ ОТ УЧЕБНИКА

 Цар Самуил управлява България в един от най-драматичните периоди на средновековната ѝ история. Неговото управление е белязано от продължителното противопоставяне с Византия и император Василий II. Но ако сведем Самуил само до войните, битките и териториите, ще пропуснем най-важното. Самуил е символ на волята една държава да продължи да съществува тогава, когато историческите обстоятелства работят срещу нея. Това прави съдбата му толкова трагична. И толкова силна. Неговото име преминава през вековете не просто като име на владетел, а като част от паметта за съпротивата, държавността и цената, която понякога се плаща за тяхното съхраняване. Затова връщането на тленните му останки не трябва да се разглежда само като археологически или церемониален акт. *Това е среща между съвременна България и собствената ѝ историческа памет.* ##

ШЕСТ ДЕСЕТИЛЕТИЯ ЧАКАНЕ

Останките са открити през 1965 г. Оттогава започват и българските усилия за тяхното връщане. Правителства се сменят. Политически системи се променят. Балканите преминават през Студената война, прехода, разпадането на Югославия, европейската интеграция и новите геополитически реалности. А въпросът за Самуил остава. Затова днешното споразумение между София и Атина трябва да бъде разглеждано отвъд партийното противопоставяне. Настоящото правителство на Румен Радев заслужава признание за това, че успя да доведе продължилия десетилетия процес до конкретно междудържавно споразумение. Самият премиер посочи, че усилията на българската държава продължават вече шест десетилетия, и благодари на гръцкия министър-председател Кириакос Мицотакис за политическата воля за постигането на договореността. Точно тук трябва да бъдем справедливи към историята. Това не е заслуга само на един ден. Нито само на едно правителство. Това е резултат от дълга държавна приемственост, но конкретният дипломатически пробив принадлежи на онези, които успяха да постигнат окончателното споразумение. Истинската държавност започва там, където националната памет е по-дълга от политическия мандат.

БЪЛГАРИЯ ПОСТЕПЕННО ПРИБИРА СВОЯТА ИСТОРИЯ

 Има символична връзка и с друго събитие от последните години. През 2024 г. тленните останки на цар Фердинанд бяха върнати в България и положени в двореца „Врана“. Сега идва ред на цар Самуил. Двамата владетели принадлежат на напълно различни епохи. Между тях стоят почти девет столетия история. Но има нещо, което ги свързва: държавата започва отново да събира собствената си историческа памет. Една зряла държава не избира от миналото си само онова, което ѝ е удобно. Тя приема цялата си история – победите и пораженията, славата и трагедиите, възходите и грешките. Защото държава без памет постепенно се превръща просто в администрация. А народ без памет лесно може да се превърне само в население.

ИСТОРИЯТА НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕВРЪЩА В НОВА ВОЙНА

 Завръщането на Самуил неизбежно предизвика реакции и извън България, включително в Република Северна Македония. Там темата отново беше свързана с различните интерпретации на средновековното наследство. Но точно тук България трябва да покаже историческо самочувствие, а не историческа нервност. Историята не трябва да се доказва с викове. Историята трябва да се изучава чрез извори, надписи, археология, документи и сериозна наука. Затова не бих превръщал решението на Гърция в аргумент, който сам по себе си „веднъж завинаги“ решава всички съвременни историографски спорове около Самуил. Дипломатическото решение за предаване на останките е огромен символичен и държавен акт, но научните въпроси се решават чрез историческите извори и професионалната историография, а не чрез мястото на съхранение на едни останки. Това не намалява значението на събитието. Напротив. Прави го още по-зряло.

ГЪРЦИЯ НАПРАВИ ЖЕСТ, КОЙТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОЦЕНЕН

 Особено важно е да се подчертае и ролята на Гърция. Балканската история е пълна с войни, граници, национални конфликти и спорове за културно наследство. Но Балканите на XXI век не могат да бъдат изграждани единствено върху споровете на XIX и XX век. Решението на Атина и София показва друг модел. Модел, при който историческата памет може да бъде предмет на дипломатическо разбирателство, а не на конфронтация. Споразумението е реципрочно и включва исторически, религиозни и културни ценности. Според информация от Гърция България ще върне и 47 гръцки църковни реликви. Това е важен детайл. Защото добрата дипломация не означава единият да загуби, за да спечели другият. Истинската дипломация търси формула, при която и двете държави могат да защитят историческата си чувствителност и взаимното уважение. ОТ СВЕТИ АХИЛИЙ ДО „СВЕТА СОФИЯ“ Има почти библейска символика в този път. От остров Свети Ахилий в Малкото Преспанско езеро… През Солун… До София. Повече от хилядолетие след смъртта му един средновековен владетел отново тръгва към България. Но този път няма армия. Няма бойни знамена. Няма крепости за превземане. Има държавен протокол. Има камбани. Има народ. Има памет. Самуил се завръща не като воин. Завръща се като история.

ЕДИН УРОК КЪМ МЛАДИТЕ

Най-важният въпрос обаче е какво ще стане след церемонията. Ще положим останките в саркофага. Ще има речи. Ще има венци. Ще има телевизионни предавания. А после? Ако след една седмица младите българи отново не знаят кой е Самуил, тогава сме върнали костите, но не сме върнали паметта. Истинското завръщане на цар Самуил трябва да стане в училищата. В университетите. В музеите. В книгите. В документалните филми. В историческите маршрути. В съзнанието на младите поколения. Защото националната памет не се съхранява само в саркофази. *Тя се съхранява в хората.* ##

ОТ ПОГРЕБЕНИЕТО КЪМ ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА ЗА ПАМЕТТА

Точно затова 3 октомври не бива да бъде краят на процеса. Той може да бъде начало. България има нужда от дългосрочна политика към историческото си наследство – в страната и извън съвременните ѝ граници. Не става дума за териториални претенции. Става дума за културна отговорност. Балканите са пространство, в което границите са се променяли многократно, а паметници, църкви, крепости, гробища, ръкописи и археологически обекти са останали от различни страни на съвременните държавни граници. Затова културната дипломация трябва да се превърне в постоянна държавна политика. Не само когато възникне спор. Не само когато има годишнина. А всеки ден. САМУИЛ СЕ ЗАВРЪЩА, НО ВЪПРОСЪТ Е ДАЛИ НИЕ СЕ ЗАВРЪЩАМЕ КЪМ ИСТОРИЯТА СИ

 На 3 октомври България ще посрещне тленните останки на цар Самуил. Това ще бъде тържествен ден. Но и ден за размисъл. Защото великите владетели не принадлежат само на миналото. Те задават въпроси и на настоящето. Какво означава държава? Какво означава историческа памет? Какво означава да пазиш онова, което поколенията преди теб са ти оставили? И какво ще оставиш ти на поколенията след себе си? Може би точно това е най-голямото послание на завръщането. След повече от хиляда години Самуил отново идва в България. Не за да ни напомни само за една отминала война. А за да ни напомни, че държавите се изграждат не само с граници, институции и закони. Изграждат се и с памет. Защото народ, който знае откъде идва, много по-трудно губи посоката накъде върви. Добре дошъл у дома, царю Самуиле. След повече от хилядолетие пътят отново води към България. Нека този път не бъде просто последното пътуване на един владетел. Нека бъде завръщане на историческата памет. Бог да упокои душата му. Вечна и блажена да бъде паметта му.

Рафет Улутюрк

Председател на изселническата организация „Бултюрк“ съ седалище в Истанбул,Турция