Спомням си, че когато за първи път го видях, ме поразиха искрящите му детски очи. Деветдесет и пет годишният дядо, облечен във власеница, обикновено стои пред някоя църква, но някак встрани, и мълчаливо стиска своята касичка. Радва се на забързаните хора и целува ръцете на всички, които го заговарят. Той живее в стария свят не само защото е останал оттогава с шаячните си дрехи и цървулите зиме и лете. Останал е в добрия минал свят с дълбоката убеденост, че Бог е до нас във всеки момент и всички можем да се оставим в Неговите ръце така, както дядо Добри се е оставил с детската вяра на божий странник.
Много хора са го питали защо живее така. Старецът обикновено отвръща, че е сторил голям грях. Роден през юли 1914 година, възрастният човек може да бъде срещнат най-често пред църквата "Свети Седмочисленици" в столицата или в пристройката на храма в двора на родното си село Байлово. Има четири деца, но не може да се похвали, че те проявяват разбиране към неговия подвиг. А той е избрал да бъде божий странник, благодетел на български храмове и манастири. Не помни точно откога е облякъл своята власеница, не може да каже колко километри е изминал пеша. Преди години е вървял пеш от София до Байлово и обратно, а сега пътува с автобус.
"Промени ли се светът, дядо Добри?" - го питам. А той отвръща, че малко хора търсят Бога.
Какво е направил старецът за времето, в което обикаля храмовете с касичка в ръка? Помогнал е за реставрацията на църквата на Елешнишкия манастир, дарил е и на байловската църква "Св. св. Кирил и Методий", която, преди да подслони стареца, е била пред рухване.
В списъка с добрините на стареца са и възстановените църкви в Горно Камарци, Калофер, Поибрене.
95-годишният байловец не докосва нито стотинка от събраните пари и се храни само с това, което хората му оставят: ябълки, хляб, понякога сладки.
Той не възприема подвига си като важен, а като необходимост. Това е неговото покаяние. Понякога казва, че е извършил тежък грях, а в други случаи споменава, че не се разбирал с жена си. Очите му искрят от добротата на човек, който е намерил милост у Бога. Този човек е избрал да живее така някак естествено и от сърце. Той дори не знае, че е странник като онези, за които четем в книгите.
Дядо Добри е изминал хиляди километри пеша.
Тайна ще си останат духовните дарове на дядо Добри. Той е спасявал от глад един манастир през зимата, съумял е да помогне на много храмове и никога не му хрумва, че би могъл да живее и по-добре, че може да живее като нас. (Добре че не живее като нас!) Казвам му това, а той отвръща: "Не, чедо, не - това грях. На мене така ми е добре. Бог помага, много помага!" Поразява необикновената лекота, с която хората общуват с божия човек. Комуникацията е извън думите, а сякаш цялото тайнство на срещата се е побрало в очите - кладенци на душите ни. Какво се случва с деня ни, след като сме говорили с божий странник ли?! Денят престава да бъде обичайната тъмносива каша, в която няма място за душата ни. В края на делничното лутане е останал споменът за думите на бай Добри: "Молете се на Богородица, тя ще ви помогне!" И мъглата от дребни провали изведнъж се отдръпва, щом го послушаме. Докосва ни красотата - вървим по същия мръсен тротоар, пътуваме със същите тролеи и автобуси, а животът има смисъл, защото вечността ни е докоснала и днес... "Хората отведнъж разбраха, че са съвсем сами." Съвременният свят се лиши от сакралността така, както ние сами се лишаваме от причастност към светостта. Имаме един старец, дошъл със своята отвъдмирна простота в големия бучащ град, облечен в дрипи и каещ се. Той е наше прибежище и спомен за вечност и за всичко, което сме и не сме. Щом го видим, се утешаваме, щом ни обещае, че ще се моли за нас - сме радостни. Дядо Добри стои в преддверието на някоя църква - щастливо божие дете, и отдавна е изкупил греха си. Гледаме го така, сякаш винаги го е имало. Защо ли си мисля, че всички винаги сме искали да бъдем като него.
Може би не ни достига неговата смелост, детската чистота и вярата като синапено зърно... Светът е пълен с неосъзнати странници и сираци, неприютени в мъничкото място на сърцето. "Взрете се в полските кринове... не се трудят, нито предат... Погледнете птиците небесни..." Сиротството и странничеството са осветени от християнството, защото истинските сираци и странници не се чувстват сами и изоставени. Те живеят в непосредственото Божие присъствие и милост. Затова са доверчиви и непосредствени като деца. „Трябва да се пази истината. Това е Божият път. Молете се на света Богородица", "Бог е дал добрите закони и Той само може да ни спаси". Хората спират при бай Добри и се опитват да го питат разни неща. Колко рядко хората спират да чуят друг човек! А старецът нарежда своите скромни правила, които са го спасили. Които могат да ни спасят… Чудните очи на божия старец водят до признанието, че много малко светлина ни е останала. Животът е тайна. Животът е чудо. В огромната, непосилна красота на човешката ни вселена и на големия, заобикалящ ни свят продължават да се случват и да живеят чудеса. Те понякога са хора, застанали в сянката на църковната колона, с бяла като светлина коса. И с думи, които казват важни истини на умореното сърце - няколко прости и стари думи.
От тях си поемаме въздух - различен от градския, друг и Божий, и продължаваме да вървим в мрака на света. Ще можем ли да се завърнем в себе си и да заживеем с "вечното завръщане" на Пасха, на празниците и литургиите?! Завръщането ще ни покаже, че надеждата е преддверието към рая.
