Ще предприемем „всички нужни мерки”, за да защитим цивилното население в Либия, нали така? Жалко, че не се сетихме за това преди 42 години. Или преди 41 години. Знаете останалото. Нега да не се залъгваме какво всъщност означава резолюцията на ООН. Още веднъж ще има смяна на режима. И точно както в Ирак, когато последният диктатор си тръгне никой не знае какво ще дойде на негово място.
След Тунис и Египет трябваше всичко това да се случи в Либия. Арабите в Северна Африка настояват за свобода, за демокрация, за край на потисничеството. Това е общото между тях, но другото общо е, че ние, Западът, отгледахме техните диктатури десетилетие след десетилетие след десетилетие. Французите прегърнаха Бен Али, американците милваха Мубарак, а италианците четкаха Кадафи докато Великобритания не го възкреси от политическата смърт.
Нека леко да повдигнем завесата и да видим в тъмнината зад нея. Да, Кадафи е напълно луд, ексцентричен на нивото на иранския президент Ахмадинеджад и израелския външен министър Либерман, който веднъж глупаво заяви, че „Мубарак ще отиде по дяволите”, а сега трепереше от страх, когато Мубарак наистина бе тръгнал натам. И във всичко това има и расистки елемент.
Изглежда, че Близкият изток произвежда подобни вилнеещи лидери, като за сравнение в Европа през последните 100 години единствено се появиха Берлускони, Мусолини, Сталин и малкият „симпатяга”, ефрейтор в баварската пехота, който полудя, след като бе избран през 1933 година. Сега ние за пореден път прочистваме Близкия изток и можем да забравим за собственото си колониално минало в този регион. И защо не, след като Кадафи казва на хората от Бенгази, че „ние ще дойдем да прочистим улица по улица, къща по къща и стая по стая”. Несъмнено това е хуманитарна интервенция, която е наистина, наистина, ама наистина добра идея. В края на краищата няма да бъдат изпращани сухопътни части на място.
Разбира се, ако тази революция беше потушена със сила на друго място, например в Мавритания, най-вероятно нямаше да настояваме за налагането на забранени за полети зони. Нито пък би ни дошло подобно нещо наум в Кот д Ивоар. Нито пък на друго място в Африка, където няма петрол, газ или минерални ресурси или пък не беше от значение за сигурността на Израел. Именно Израел е причината толкова много да се вълнуваме за това, което се случва в Египет.
Има няколко неща, които могат да се объркат в сегашната ситуация. Нека предположим, че Кадафи се укрепи в Триполи и британците, французите и американците свалят всички негови самолети, взривят всички писти, атакуват неговите бронирани сили и ракетни батареи, но либийският лидер не се оттегли. Само няколко часа преди гласуването в ООН Пентагонът започна да разяснява на журналистите опасностите от цялата ситуация – може да бъдат нужни дни, за да се установи забранена за полети зона.
Остават и хитростта, и триковете на самия Кадафи. В петък външният министър на Либия обяви прекратяване на огъня и край на „военните операции”, знаейки че силите на НАТО, които са решени на смяна на режима, няма да го приемат, но по този начин Кадафи се представя като обичащ мира арабски лидер, който е жертва на западната агресия.
А какво, ако просто сме закъснели, ако танковете на Кадафи продължат да настъпват? Тогава ще пратим ли своите войници да помогнат на „бунтовниците”? Ще разположим ли временен център в Бенгази със съветници и неправителствени организации и обичайните дипломатически празни приказки? Отбележете, че сега, в най-критичния момент, ние вече не говорим за племената в Либия – тези смели войнствени хора, към които ние се обърнахме с ентусиазъм преди няколко седмици. Сега говорим от нуждата да се защити „либийския народ”, като вече не указваме специално Сенуси – най-влиятелната група от племенни семейства в Бенгази, чиито мъже сега изнасят тежестта на сраженията. Крал Идрис, свален от Кадафи през 1969 година, също е бил от Сенуси. Флагът на „бунтовниците” с червено, черно и зелено всъщност е знамето отпреди революцията, флагът на Идрис - сенуски. Сега нека предположим, че те стигнат до Триполи, ще ги приветстват ли там? Да, имаше протести и в столицата. Но много от тези смели демонстранти всъщност бяха от Бенгази. Какво ще направят поддръжниците на Кадафи? Ще се размекнат? Изведнъж ще разберат, че са мразели Кадафи и ще се присъединят към революцията? Или ще продължат гражданската война?
А ако „бунтовниците” влязат в Триполи и решат, че Кадафи и неговият побъркан син Сейф ал Ислам трябва да бъдат наказани заедно със своите приближени? Ще си затворим ли очите за убийствата от отмъщение, за публичните екзекуции? Чудя се. Либия не е Египет. Още веднъж, Кадафи е луд и имайки предвид странното му изпълнение със Зелената книга на балкона на полуразрушената му от бомби къща, той най-вероятно понякога реагира неконтролируемо.
Има и опасност някои неща да се развият зле за нас – бомбите, които ще ударят цивилни, самолети на НАТО може да бъдат свалени или да се разбият на територията на Кадафи, да се появи внезапно съмнение сред „бунтовниците” / „либийския народ”/, че все пак Западът има скрити подбуди да им окаже помощ. И има едно скучно, универсално правило за всичко това – в секундата, в която използваш оръжието си срещу друго правителство, колкото и правилно да изглежда това, нещата започват да се развиват различно. Същите тези „бунтовници”, които доскоро бяха бесни заради френското безразличие, сега развяваха френски знамена в Бенгази. Да живее Америка! Докато...
Разбира се, наясно съм със старите аргументи. Колкото и да е било лошо нашето поведение в миналото, какво трябва да направим сега? Малко е късно да се питаме това. Ние обичахме Кадафи, когато дойде на власт през 1969 година и след това, когато той ни показа, че е наистина луд, ние го мразехме, а после пак го обичахме и сега отново го мразим. Нима не беше същото с Арафат в отношенията му с израелците и американците? Първо той беше супер-терорист, целящ да унищожи Израел, после стана супер-държавник, който се ръкуваше с Ицхак Рабин, след това отново се превърна в супер-терорист, след като разбра, че е бил излъган за бъдещето на Палестина.
Нещо, което можем да направим сега, е да забележим бъдещи диктатори, като Кадафи и Саддам, които отглеждаме в момента. Бъдещите ексцентрични, използващи мъчения садисти, които имат нашата икономическа помощ. Например в Узбекистан. И в Туркменистан. И в Таджикистан, и в Чечня, и на други места. Но не. Това са хора, с които ще трябва да работим, които ще ни продават петрол, които ще купуват нашето оръжие и ще държат мюсюлманските „терористи” притиснати до стената.
Всичко това е толкова познато. И сега ние отново се връщаме към него. Май нямаме много варианти, ако не искаме да видим нова Сребреница? Но почакайте. Клането в Сребреница не се ли случи, след като ние наложихме нашата забранена за полети зона над Босна?
Робърт Фиск
