Виолета Георгиева

Виолета Георгиева е завършила средното си образование в родния Първомай, а сега е докторант по съвременен български език (синтаксис) в Пловдивски университет. За първи път участва в кандидатстудентската кампания като проверяващ по български език и се сблъсква с реалността за нивото на българските ученици.

Не бих казала, че е трудно да проверяващ. По-скоро е изморително да проверяваш толкова кандидатстудентски работи и да си достатъчно концентриран, за да не пропуснеш нещо. И докато проверката на първите три задачи по български език е до известна степен механична, то задача 4 изисква повишено внимание и съсредоточеност, за да можеш едновременно да следиш за правопис и пунктуация, стил, съдържание на текста и т.н. Впечатляват ме работите, в които грешките са минимални, и в тези случаи сякаш не мога да повярвам, че сред масовата неграмотност може да се открие отлично справяне със задачата. А иначе някои грешки не ме впечатляват-изумяват ме. Не се знае правописът на елементарни думи в езика, а какво да говорим за особеностите при слято, полуслято и разделно писане?! А правилото за поставяне на пълен и кратък член? В крайна сметка то е елементарно, но или няма кой да го обясни, или няма кой да го научи. Изумяват ме случаите, в които думи като „немога”, „разсякани”, „фризирвам се”, „отвлякаха” се подчертават като правилни, изумяват ме и писания от типа на „резски”, „васторк” или безумната употреба „непуткупаеми” в един текст, което според контекста явно трябваше да означава „неподкупен”. Или „в дневно време” вместо „в днешно време”. А и за пръв път през живота си се срещам с пунктуация, в която след тире незнайно защо се поставя запетая. Проблемът е, че не говорим за единични случаи, а за масова употреба. Чуха се коментари, че темата по четвърта задача „Човек не е самотен остров, откъснат от света“ е прекалено философска и трудна. Да оставим кандидатите, по-лошото е, че вероятно и доста родители мислят така. А щом нивото на възрастните пада до такава степен, какво остава за децата?! В работите имаше изумителни случаи и като начин на изразяване, и като структуриране на изреченията. Например изречение, което продължава половин страница и по никакъв начин не е пунктуационно оформено, а колкото и да се опитваш да схванеш каква е идеята, усилията ти са напразни. Т.е. освен че не владее кножовноезиковата норма, кандидатът дори не може да изрази мисълта си. А разсъжденията понякога са „втрещяващи”. В един от случаите се обясняваше как човекът може да се спаси от самотата и да преодолее тежък момент. Решението – да отидеш в бара и да „прелъстяваш мадами”, като естествено преди това си набелязва „жертвата”. Не пиеш алкохол само защото след това трябва да возиш „мадамата” с колата. Или твърдението, че да пушиш е въпрос на престиж. За някои от кандидатите явно Робинзон Крузо и Дон Кихот са едно и също лице, а Даниел Дефо, Шакира и Кристина Агилера имат сходни виждания за света. Правопис като „Робин Зон” се оказва често срещан. От друга страна, тези работи са „по-забележителни” в сравнение с масовото писане на баналности. При друг проверяващ попадна работа, в която по четвърта задача бе написана поема. Макар и сътворена в разрез с изискванията, такъв тип разработка прави впечатление, защото не остава в рамките на познатото безсмислено редене на мъдрости от кандидат-студентите. И ако сред такива дълбокомислени съчинения, все още смятаме, че темата е много трудна и философска, толкова по-зле за нас. И решението не би следвало да бъде „лесна тема”, „лесен изпит”. Напротив! Според мен задачите трябва да бъдат максимално трудни и освен това критериите за оценяване не трябва да се занижават. Проблемът остава при кандидатите, които просто не владеят езика си и намират оправдание във всяка предоставила се възможност. Често употребяването на латиница при работа в Интернет се сатанизира и се използва като извинение за неграмотността. Лично мое убеждение е, че когато знаеш правописа на дадена дума, не е никакъв проблем да я напишеш правилно. И в такъв случай латиницата не е фактор, който оказва влияние. Учители и университетски преподаватели непрестанно се опитват да накарат учениците и студентите да четат. Но това се оказва едностранен процес в един затворен кръг. Единици са студентите, които имат интерес към това, което изучават, и са „попаднали на мястото си”. Най-правилното решение би било да било да се прекъсне тази порочна практика в дадена специалност да попадат хора, които изобщо не знаят защо са тук. А и проблемът обикновено тръгва още от детските години, от семейната среда и нагласи на родителите, от подготовката в училище.

За съжаление учителите и университетските преподаватели не са от най-авторитетните хора в обществото. А не би трябвало да е така. Един преподавател може да изиграе ключова роля в живота ти и като специалист, и като стойностен човек. Освен това учителите имат удобната възможност да следят ежедневно какво се случва с обществото ни, с децата ни, какви са проблемите на образованието и по какъв начин биха могли да се преодолеят. Друг е въпросът дали имат възможността да го направят.