Трагедията в Бисер повдигна много стари въпроси, дадоха се познати отговори. Еднакви. В причините и оправданията се въртим в кръг - виновен е Борисов, Станишев, държавата, общината, капитализмът, демокрацията.
Някои от тези обяснения са верни, но отчасти, с тях приличаме на мравки, които се лутат в земните лабиринти и си мислят, че при "по-добра организация" и Ламанша могат да прокопаят. Не виждаме ли, че каквато и да е обществената среда, който и да управлява, всяко бедствие е повторение? С ненаучен урок, онагледяващ собствената ни глупост да проумеем действителността.
Най-голямата нелепост, която се каза, e за "вината на природата". Човек строи язовири, пътища, сгради, за да улесни живота си в нея. Да рухне отдавна пропукан бент и да нарочиш природата, е все едно да вдигнеш атомна централа под вулкан и да го обвиниш, че е изригнал. Трагедията в Бисер е продължение на низ от нещастия, случили се поради човешка грешка или безстопанственост. Бедствията се множат, също и производствените аварии, транспортните произшествия, падащите сгради.
Ако приемем, че не са случайност, то разрухата е следствие на логика, закономерност. И тук идва теорията за безредието, отсъствието на силна държава като първопричина. Плюс неминуемата носталгия по социализма, примесена с хули срещу капитализма и "хаоса на демокрацията". Тази гледна точка трябва да бъде оборена не защото сама по себе си е страшна, а защото хоризонтът на търсените причини стига до върха на носа.
Разрушената българска държавност е безспорен факт, в т.нар. преход се разпада всичко съградено - материално и нематериално. Но ако приемем, че основната беда е в някаква местна причина, то рискуваме да се качим на кораб "Коста Конкордия". Да ни удави придошла река във Франция или Италия. Да ни затисне паднала козирка на стадион в Холандия или желязна арматура на рок концерт в Белгия (и двата инцидента са от лятото).
Ако пък нарочим "гнилия капитализъм" и демокрацията, то значи да пренебрегнем големите инциденти в социалистическите и тоталитарни държави. През 1966 г. се къса дига на хвостохранилище край врачанското село Згориград, загиват над 100 души.
През 1972 г. автобус, движещ се по неравен мост, пада край Китен, 36 души намират смъртта си. Десетки се удавят в Белослав през 1978 г. след обърнат понтон. През 1986 г. гръмва цех на Химическия комбинат в Девня, шест месеца по-рано е аварията в Чернобил. Много са и по-малките инциденти.
Казваме, че в България са виновни безредието, липсата на закони, санкции. В напредналия свят - алчността, егоизмът, слободията на капитализма и демокрацията. Но защо големите беди не зависят нито от времето, нито от географията? Защо в Китай, този технологичен гигант, социалистически и тоталитарен, с огромна контролираща и всевиждаща държава, произшествията и бедствията също са много? Малък кораб потъва в Охридското езеро, голям - във Волга, огромен и луксозен до глезотия - в Средиземно море. Нашите провинциални теории за беззаконието, прехода, мутрите, крадците и т.н. приличат на излиянието на поредната врачка, която хвърля боб и вижда клетата ни орис.
През 1979 г. немският философ Ханс Йонас публикува съчинението "Принципът на отговорността". Той предлага проект за бъдещето, основан върху биоетиката и чувството за отговорност пред природата. По-важна за нас обаче е диагностиката на проблемите. Те според Йонас се дължат на превръщането на природата в инструмент, управляван главно според човешкия разум и сила. Хората не виждат хоризонт за своите възможности, такъв е мирогледът на човечеството след Средновековието.
В този смисъл икономическата система - капитализъм или социализъм, политическата - демокрация или тоталитаризъм, е второстепенен въпрос. Важният са техниката и технологиите, които, колкото повече напредват, толкова повече схващат природата като обикновено средство за просперитет.
Употребата му носи съответните рискове. С други думи, щом дълбаем по-големи мини, опитомяваме по-мощни реки, превземаме с лукс и скорост морета и въздушни пространства, толкова повече опасностите пред човека се множат. Да шофираш с 10 километра в час е бавно и неудобно, но по-безопасно от 100 километра в час.
Ако разширим възгледите на Йонас, ще стигнем и до липса на етика не само по отношение на природата. В хората все повече липсва чувство за отговорност, съвест, обич и състрадателност.
Такива общества раждат огледална политическа класа, както и тълпи, които смазват хора пред дискотека или концерт. Случва се и на изток, и на запад. И когато говорим за тези неща, не значи, че за трагедиите няма виновни, които следва да бъдат съдени. Значи повдиганите теми са много по-мащабни от скромната ни държавица.