Разговор между две бълхи. Едната много дебела и здрава , а другата слаба и болнава. Дебелата пита слабата:
- Защо си толкова отслабнала и болна?
- Не питай... Ами живея в мустаците на един диригент и е много проветливо място. Постоянно съм на течение. Пък и няма нищо за ядене. Ами ти как го правиш това - да си толкова добре?
- Направи като мене. Аз живея между краката на една балерина. Много добро място. Сухо, топло, парфюмирано, изобщо няма никакво притеснение.
След седмица двете бълхи пак се срещат и пак е същото положение. Дебелата пак пита слабата бълха:
- Какво става сестрице, нали ти дадох съвет?
- Остави. Послушах съвета ти и тъкмо отидох и бях много изморена и реших да поспя. Заспах.
- И какво?
- Ами как какво - сутринта пак се намерих в мустаците на диригента.
Стои заека на пънче и пише. Минава покрай него лисицата и го пита:
- Какво пишеш, зайо?
- Дисертация.
- За какво?
- За това как зайците ядат лисици.
- Че къде си виждал такова нещо?
- Ела с мен и ще ти покажа...
След известно време заека пак седи и пише нещо. Минава вълкът.
- Какво пишеш, дългоухи?
- Дисертация за това как зайците изяждат вълците.
- Ти да не си откачил?
- Ела с мен и ще ти покажа...
Следваща картина: заекът пише, идва мечката.
- Какво пишеш?
- Дисертация за това как зайците изяждат мечките.
- Къде си видял такова нещо?
- Ела с мен и ще ти покажа...
Последна картина: пещера, планина от лисичи, вълчи и мечи кости. В средата, огризвайки кокалче, лежи огромен лъв.
Поука: важна е не темата на дисертацията, а кой ти е научен ръководител.